Ейми Плъм - Саможертвата

Той се скри в тълпата, скупчила се в далечния край на църквата. Провирахме се през множеството, за да го доближим, и аз протегнах ръка, за да не изгубя Джорджия, но вместо нейната стиснах ужасно космата ръка. Висок мъж в бейзболна шапка с надпис „Готиняги сте, каубои“, ме погледна развеселено.

— О, здрасти! — рече той с тексаски акцент.

— Извинете — избъбрих смутено и се огледах за Джорджия. Забелязах я на няколко крачки пред мен, повлечена от група туристи с гид, който размахваше италианско знаме. Тъкмо бе забелязала, че ме няма, и се обърна, за да ме потърси с поглед, когато групата се люшна на една страна и аз отново я изгубих от поглед.

Измъкнах се от американската група туристи и хукнах към мястото, където бях видяла Артур за последно, завих зад същия ъгъл като него.

Попаднах в сумрак, когато заобиколих базиликата и се озовах на безлюден каменен двор, който стигаше до пропаст. Трябваше ми малко време, за да привикнат очите ми с този скрит от слънцето двор, където нямаше туристи и цареше тишина като в крипта.

Дворът се оказа просторен — с формата и размера на ледена пързалка. Външният му край стигаше до пропастта и бе ограден от железен парапет, който да предпазва неканените посетители. Внушителни статуи на светци и ангели ограждаха двора, хвърляха странни сенки и създаваха призрачна атмосфера. Джорджия не се виждаше.

Примигнах и се огледах за Артур. Забелязах го съвсем наблизо, прикрил се зад статуя. Беше вперил поглед в хора, застанали в най-тъмните сенки. Точно пред мен се издигаше огромната статуя на архангел на отмъщението, коленичил с протегнат меч, докато отблъскваше невидим противник. Последвах примера на Артур и пропълзях зад скулптурата, приклекнах под ръката с меча и присвих очи към фигурите в другия край на двора.

Момиче с дънки говореше авторитетно на двама едри мъже, които ми се сториха страшни. Потръпнах, когато познах двамата нума от галерията на деди.

Момичето замахна с ръка и се обърна леко. Притиснах уста с ръка, за да не се издам.

— Не може да бъде — прошепнах. Какви ги вършеше Виолет? Очевидно не се страхуваше от нума. А пък те слушаха внимателно всяка нейна дума.

Погледнах към Артур. Той наблюдаваше същата сцена като мен, въпреки това се криеше. Нищо не разбирах.

Неочаквано разбрах какво става и ми се догади. Притиснах ръка към корема си и отправих безмълвна молитва да не повърна точно тук.

Трети мъж се показа от сенките зад църквата. Артур говореше с него в „Ла Палет“. След като видях с какво е облечен — дълго кожено палто, сякаш създадено специално за лорд от ренесанса в театрална постановка — се сетих къде съм го виждала. Това бе същият мъж между гробовете на „Пер Лашез“ в деня на погребението на Филип. Значи с право се бях уплашила. Защото сега, в това нямаше никакво съмнение, аз забелязах обезцветяването около него, което означаваше едно. И той беше нума.

Новодошлият се отпусна на коляно пред дребната дама-ревенант, склони глава и вдигна ръката й към устните си. Тъкмо когато Виолет го докосна по главата и му даде знак да се изправи, видях как някой изтича покрай мен и се втурна към средата на двора. Заслепена от неочакваната промяна на светлината, тя се провикна:

— Кейт?

Как само ми се искаше да протегна ръка и да я дръпна настрани, на сигурно място. Исках да я предупредя да се скрие, да не се издава. Бях закъсняла. В този момент Виолет се обърна и забеляза сестра ми.

Виолет се хвърли към Джорджия, водена от заслепяващ бяс.

В първия момент останах като закована на мястото си. Умът ми се опитваше да отрече онова, което очите твърдяха, че е истина. Не бе възможно Виолет да им среща с нума. Артур беше предателят.

Парченцата от пъзела започнаха да се подреждат в ума ми. Виолет прояви нездрав интерес към „Безсмъртна любов“. Спомних си и разочарованието й, когато не успя да се добере до книгата. Скоро след това жилищата на ревенанти в Париж бяха обърнати наопаки от нума, които са търсели… не документи, ами книгата.

Ето и поредното парченце: в деня, след като върнах книгата на Гаспар в библиотеката, книгата на деди, която очевидно вървеше с другата, ако някой искаше да намери guerisseur, беше открадната. Някой бе открил тайната и беше изпратил нума при Гуенел. След като не бяха успели да говорят с нея, бяха дотичали при мен с въпроси за Героя. Сега вече ми ставаше ясно, че Виолет стои зад цялата тази работа.

Защо се интересуваше толкова много от Героя? Пред мен се държа така, сякаш ставаше въпрос за глупава приказка от древността. Защо изобщо й пукаше?