Нора Робъртс - Кръвни братя

„Голяма светица си“, каза си тя с тъжен поглед в огледалото за обратно виждане към греещите „Златни арки“.

Слабостта й към вредните мазни храни я бе накарала да предприеме дълъг поход срещу тях с драстични диети, незадоволителни добавки и видеокасети с чудотворни упражнения за отслабване през тийнейджърските и в началото на двадесетте си години. Докато най-сетне се бе опомнила, бе изхвърлила всички книги и статии за диети и реклами от типа „Аз свалих десет килограма за две седмици, и вие можете!“, и бе опитала с разумно хранене и движение.

„Промяна в начина на живот“, напомни си тя. Бе направила пълна промяна в живота си.

Но, господи, бургерите й липсваха повече, отколкото бившият годеник.

На кого не биха липсвали?

Погледна GPS-а на таблото на колата, а после напътствията, които бе разпечатала от имейла на Кейлъб Хокинс. Засега не виждаше никакво несъответствие.

Посегна към ябълката, която щеше да изяде за късна закуска. „Ябълките засищат“, помисли си Куин, докато я захапваше. Бяха полезни и вкусни.

Но не можеха да се сравнят с бургер с картофки.

За да не мисли за дяволското изкушение, реши да поразмишлява за онова, което се надяваше да постигне при тази първа среща лице в лице с една от ключовите фигури в странното малко градче Хокинс Холоу.

Не, не бе честно да го нарича „странно“. Обективността на първо място. Въпреки че проучванията й досега я бяха накарали да му постави този етикет, не биваше да си съставя мнение, преди да го разгледа, да поговори с хората и да нахвърля записки, да се порови в местната библиотека. И може би най-важното — да види Свещения камък с очите си.

Обичаше да наднича във всички скрити и забравени кътчета в малките градове, под дъските на пода, в търсене на тайни и изненади. Да надава ухо за местни клюки и легенди.

Беше си създала скромно име с поредица статии, посветени на затънтени самобитни градчета, за малкото списание „Аномалии“. И понеже професионалният й апетит бе силен колкото физическия, бе предприела рискования скок да напише книга на същата тема, но посветена изцяло на едно градче в Мейн, в което се говореше, че витаят духовете на две сестри близначки, убити в младежко общежитие през 1843-а.

Критиците нарекоха резултата „интригуващо и забавно четиво“, освен онези, които го обявиха за „твърде абсурдно и неправдоподобно“.

Тя продължи с книга за малък град в Луизиана, където наследница на вуду жрица заемаше поста кмет и същевременно практикуваше лечение чрез вяра. И както бе открила Куин, кметицата вещица развиваше процъфтяващ бизнес с проститутки.

Но Хокинс Холоу — чувстваше го — щеше да бъде нещо по-голямо, по-добро, по-сочно.

Нямаше търпение да впие зъби в него.

Заведенията за бързо хранене, офисите и малките къщички оредяха и отстъпиха място на по-големи тревни площи, по-големи къщи и ливади, спящи под навъсеното небе.

Шосето се виеше, спускаше и издигаше, а после отново продължаваше направо. Видя мемориала на загиналите в битката при Антийтъм, още нещо, което възнамеряваше да проучи лично. Бе получила откъслечни сведения за инциденти в Хокинс Холоу и околностите през Гражданската война.

Искаше да узнае повече.

Когато GPS-ът и напътствията на Кейлъб й разкриха, че трябва да завие, пое по друго шосе покрай горичка оголени дървета, няколко къщи и фермите, които винаги я караха да се усмихва, със своите плевни, хамбари и заграждения за добитък.

Следващия път трябваше да избере за проучване някое градче в Средния запад. Ферма с призраци или страшната душа на някоя злочеста доячка.

Почти забрави за напътствията и едва не подмина табелата за Хокинс Холоу (осн. 1648 г.). Що се отнасяше до бургера, сърцето й копнееше да се отправи към центъра, вместо към дома на Кейлъб Хокинс. Но мразеше да закъснява, а ако се впуснеше да разглежда улици, скрити кътчета и облика на града, определено щеше да закъснее за първата си среща.

— Скоро ще го направя — обеща си тя и сви по пътя, за който знаеше, че криволичи покрай гората, в чието сърце се намираше Свещения камък.

При тази мисъл през нея премина странна тръпка. Необичайно бе да осъзнае, че е тръпка на страх, а не на вълнение, което винаги я обземаше в началото на нов проект.

Докато следваше извивките на пътя, с известно безпокойство погледна към тъмните оголени стволове. И рязко удари спирачките, когато отново се съсредоточи върху пътя и видя нещо да се втурва пред нея.

Приличаше на дете. „Господи!“ После сякаш бе куче и накрая… нищо. Нямаше нищо нито на пътя, нито в нивата отвъд него. Нищо, освен нея и неудържимо препускащото й сърце в малката червена кола.