Нора Робъртс - Кръвни братя

Седеше на бюрото, опрял обутите си в туристически ботуши крака на ръба. Бе облечен с дънки и памучна риза, под която се подаваше бяла тениска. Косите му, гъсти и кафяви, се спускаха на вълни около скулестото лице.

— Какво става тук?

— Ще ти кажа какво. Моята административна сътрудничка току-що ми връчи молбата си за напускане.

— И ти какво направи?

— Аз ли? — Фокс се оттласна назад от бюрото си и отвори минибара за кутия кока-кола. Не бе успял да свикне с вкуса на кафето. — Говори за трима ни, братко. Ние си устроихме лагер до Свещения камък в една съдбовна нощ и пуснахме духа от бутилката.

Кал се настани на един стол.

— Напуска, защото…

— Не просто напуска работа. Двамата с господин Хоубейкър се местят от Холоу. Да, затова. — Той отпи голяма, жадна глътка, каквато някой друг би отпил от бутилка уиски. — Не посочи тази причина, но няма съмнение. Каза, че са решили да се установят в Минеаполис, за да живеят по-близо до дъщеря си и внуците, но премълчава истината. Защо жена, наближаваща седемдесетте, чиито съпруг е толкова стар, че мирише на пръст, изведнъж ще събира багажа си, за да се пресели на север? Имат и друго дете, което живее до окръг Колумбия, имат здрави връзки тук. Мога да те уверя, че обяснението й звучеше скалъпено.

— Заради нещо, което каза тя, или прочете мислите й?

— Първо едното, после другото. Не се заяждай с мен. — Фокс повдигна кутията кока-кола и я стовари върху бюрото. — И не го прави за забавление. По дяволите!

— Може би ще размислят.

— Не искат да заминават, но се страхуват да останат тук. Страхуват се, че ще се случи отново… в което мога да те уверя и аз, и просто не искат да го преживеят още веднъж. Предложих й повишение, като че ли мога да си го позволя. Предложих й цял месец отпуск през юли, за да й покажа, че се досещам за истинската причина. Но заминават. Дава ми срок до първи април. До шибания ден на лъжата! — изкрещя той. — Да намеря друга администраторка, да я въведа в работата. Не зная как, по дяволите, Кал. Нямам представа за половината неща, които върши тя. Просто ги върши. Както и да е.

— До април има време. Все ще измислим нещо.

— За двадесет години не сме успели да намерим решение на проблема.

— Имах предвид твоя проблем в кантората. Но да, напоследък много мисля за другия. — Кал стана, отиде до прозореца на Фокс и погледна тихата странична уличка. — Трябва да сложим край. Може би разговорът с тази писателка ще помогне, излагането на фактите пред обективно лице, което не е свързано с града…

— И си търси белята.

— Вероятно, но белята и без това идва. Остават пет месеца. Трябва да се срещнем с нея в къщата. — Кал погледна часовника си. — След четиридесет минути.

— Двамата ли? — Фокс го изгледа с недоумение. — Значи днес? Слушай, не съм казал на госпожа Хоубейкър, така че не е записано в графика. След час имам изслушване.

— Защо не използваш проклетото си „Блекбъри“?

— Защото не следва простата ми земна логика. Отложи срещата. Свободен съм след четири.

— Няма страшно, ще се справя сам. Ако тя иска нещо повече, ще уредя вечеря, така че имай готовност тази вечер.

— Внимавай какво ще кажеш.

— Да, да, ще внимавам. Но доста поразмишлявах. Вече твърде дълго внимаваме. Май е време да станем малко по-смели.

— Говориш като Гейдж.

— Фокс… отново ме спохождат онези съновидения.

Фокс въздъхна тежко.

— Надявах се да е само при мен.

— Когато станахме на седемнадесет, започнаха седмица преди рождения ни ден, после, когато навършихме двадесет и четири — повече от месец по-рано. Сега — цели пет месеца. Все по-силно става. Боя се, че ако не намерим начин, този път ще бъде последният и за нас, и за града.

— Попита ли Гейдж?

— Преди малко му изпратих имейл. Не споделих за сънищата. Да видим дали и той ги има, където и да е. Трябва да го придумаме да си дойде, Фокс, мисля, че ще ни бъде нужен. Този път не бива да чакаме до лятото. Ще тръгвам.

— Внимавай с писателката — извика Фокс, когато Кал се отправи към вратата. — Опитай се да изкопчиш повече, отколкото тя от теб.

— Ще се справя сам — повтори Кал.

Куин Блек слезе по рампата с миникупъра си и пред нея се разкри обичайната гледка на кръстовището. „Пенкейк Хаус“, „Уендис“ „Макдоналдс“, „Кей Еф Си“.

С умиление си спомни вкуса на бургерите с пържени картофи и много сол и кока-колата, която поне можеше да бъде диетична, за смекчаване на чувството за вина. Но щеше да наруши клетвата да хапва нещо от верига за бързо хранене само по веднъж седмично, така че нямаше да си го позволи.