Нора Робъртс - Кръвни братя

Сведе поглед към тънкия белег на китката си. Странно колко бързо бе зараснала малката рана, а белегът от нея бе останал… единственият белег, който имаше. Странно, как нещо толкова невинно, бе станало причина жителите на града да изживяват седемдневен ад на всеки седем години.

Дали Гейдж щеше да си дойде през лятото, както всяка година, когато градът бе обземан от всеобща лудост? Кал не можеше да предвижда бъдещето, това не бе част от неговата дарба или бреме. Но знаеше, че когато станат на тридесет и една, тримата с Гейдж и Фокс ще са заедно в Холоу.

Бяха се заклели.

Той довърши работата си за сутринта и понеже не спираше да мисли за предстоящите събития, изпрати кратък имейл на Гейдж.

„Здравей. Къде си, по дяволите? Във Вегас? Мозамбик? Дюлът 2 2 Град в Североизточна Минесота. — Б.пр. ? Отивам да се видя с Фокс. В Холоу ще идва някаква писателка да прави проучване за историята, легендите и онова, което наричат «аномалии». Мисля, че ще се справим, но реших, че не е зле и ти да знаеш.

Тук е минус десет градуса, но при този вятър сякаш е още по-студено. Щеше ми се ти да си тук, а аз — някъде другаде.“

„Все някога ще отговори“, помисли си Кал, изпрати съобщението и изключи компютъра. Може би след пет минути, а може би след пет седмици, щеше да получи отговор от Гейдж.

Отново започна да опакова високото си слабо тяло, което бе наследил от баща си, в зимната екипировка. На своя добър стар татко дължеше и възголемите ходила.

Непокорните тъмноруси коси бе наследил от майка си. Така поне изглеждаше тя на старите си снимки, защото откакто Кал се помнеше, тя винаги бе изсветлявала косата си и я бе носила на идеално поддържана прическа.

Очите му бяха проницателни и понякога мрачносиви, радваше се на отлично зрение от десетия си рожден ден.

Докато затваряше ципа на шубата си, преди да излезе навън, си помисли, че я облича само за удобство. От двадесет години не бе хващал дори хрема. Нито грип, нито някакъв вирус или алергия.

Веднъж, когато бе на дванадесет, падна от ябълково дърво, чу как костта на ръката му изпука и почувства болка, от която дъхът му секна.

После усети как отново зараства, изпита още по-силна болка, преди да се дотътри през поляната, за да каже на майка си.

„Така и не й казах“, спомни си той, докато излизаше във вледеняващия студ. Защо да я тревожи?

Бързо измина трите преки до кантората на Фокс, махайки с ръка или кимайки в отговор на поздравите на съседи и приятели, но не се спря да побъбри с никого. Нямаше опасност да се разболее от пневмония или дори носът му да протече, но му бе омръзнало от зимата.

Сив, заледен сняг покриваше бордюрите, небето бе със същия мрачен цвят. Вратите и прозорците на някои от сградите бяха украсени със сърца и венци за Свети Валентин, които не правеха атмосферата много по-весела на фона на голите дървета и пустите градини.

Холоу не бе в най-добрата си светлина през февруари, поне според Кал.

Той изкачи ниските стъпала до малката остъклена веранда на старата каменна къща. До вратата имаше табелка с надпис: „Фокс Б. О’Дел, адвокат“.

Това винаги будеше недоумение и лека насмешка у Кал. Дори след близо шест години не можеше да свикне с тази мисъл.

Откаченото дългокосо хипи бе станало адвокат.

Влезе в уютното преддверие, където стоеше бюрото на Арис Хоубейкър. Спретната, представителна посвоему с тъмносиния си костюм и бяла блуза с яка, белите си коси и строги очила, госпожа Хоубейкър се грижеше за реда в кантората, както опитно коли води стадо. Изглеждаше мила и симпатична, но би отхапала глезена на всеки, който наруши строя.

— Здравейте, госпожо Хоубейкър. Господи, какъв студ. Май отново ще завали сняг. — Кал свали шала си. — Дано вие с господин Хоубейкър се топлите добре.

— Достатъчно.

Кал долови нещо в гласа й, което го накара да се вгледа по-внимателно в лицето й, докато сваляше ръкавиците си. Когато забеляза, че е плакала, инстинктивно се приближи към бюрото.

— Всичко наред ли е? Или има…

— Няма нищо. Добре съм. Фокс очаква следващия клиент. Цупи се там вътре, можеш да влезеш.

— Добре, госпожо Хоубейкър. Ако има нещо…

— Просто върви — повтори тя и си даде вид, че работи на компютъра.

След преддверието започваше коридор, от едната страна на който имаше тоалетна, а от другата — библиотека. В дъното се намираше кабинетът на Фокс, отделен с двойни плъзгащи се врати. Кал не си направи труда да почука.

Фокс вдигна поглед, когато вратите се отвориха. Наистина изглеждаше сякаш се цупи, с мрачен израз на жълтеникавите очи и смръщени устни.