Джон Грийн - Вината в нашите звезди

Но аз сторих всичко това. Сторих всичко това и дори много повече, защото мама и татко чувстваха, че така трябва.

След като всичко свърши, Ван Хутен се приближи към мен и постави ръка на рамото ми.

— Може ли да ме закарате? — попита той. — Оставих колата под наем в подножието на хълма. — Аз свих рамене и в мига, в който татко отключи колата, той отвори задната врата.

Щом влезе вътре, се наведе напред и каза:

— Питър ван Хутен — писател в пенсия и полупрофесионален негодник.

Родителите ми също се представиха. Той се здрависа с тях. Бях искрено изненадана, че Питър ван Хутен бе прелетял половината земно кълбо само за да присъства на едно погребение.

— Но как изобщо… — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Използвах вашия проклет интернет, за да следя информацията за починалите в Индианаполис — Той бръкна под сакото си и извади оттам бутилка уиски.

— И просто ей така си купихте билет и…

Но той ме прекъсна отново, докато развиваше капачката:

— Похарчих петнайсет хиляди за билет първа класа, но от финансова гледна точка съм достатъчно добре обезпечен, за да задоволявам прищевките си. Освен това питиетата по време на полета са безплатни. Ако си достатъчно амбициозен, можеш дори да излезеш на чисто.

Ван Хутен отпи голяма глътка от уискито, след което се наведе напред и предложи бутилката на баща ми.

— Ъ, не благодаря — отвърна татко.

Тогава Ван Хутен побутна бутилката към мен. И аз я взех.

— Хейзъл — обади се мама, само че аз развих капачката и отпих. Сега стомахът и белите ми дробове се чувстваха по един и същи начин. После върнах бутилката на Ван Хутен, който отпи жадно и каза:

— Е, omnis cellula е cellula .

— Какво?

— С твоя Уотърс си кореспондирахме известно време и в последното си…

— Какво, нима вече четете пощата от феновете си?

— Не, той ги пращаше у дома, а не чрез издателя. А и той не отговаря на определението за фен. Той ме презираше. Но във всеки случай беше доста настоятелен, че ще получа опрощение за поведението си, ако дойда на погребението му, за да ти разкажа какво е станало с майката на Анна. И ето ме тук, а твоят отговор е: omnis cellula e cellula .

— Моля? — попитах отново.

— Omnis cellula e cellula — повтори той. — Всички клетки произлизат от клетки. Всяка клетка е родена от клетка, която също е родена от клетка. Животът произлиза от живот. Животът се ражда от живот, който ражда живот и така нататък.

Стигнахме до подножието на хълма.

— Е, добре — казах аз. Не бях в настроение за това. Нямаше да позволя на Питър ван Хутен да обсеби погребението на Гас. — Благодаря — казах аз. — Струва ми се, че това е подножието на хълма.

— Няма ли да поискаш обяснение? — попита той.

— Не — отвърнах аз. — Не ми е нужно. Мисля, че вие сте един жалък алкохолик, който ръси остроумия само за да привлече внимание, също като някое прекалено развито единайсетгодишно хлапе, и наистина ми е жал за вас. Но тъй като вече не сте човекът, написал навремето „Всевластна скръб“, няма как да измислите продължение, дори да искате. Все пак благодаря. Желая ви чудесен живот.

— Но…

— Благодаря за уискито — казах аз. — А сега излизайте от колата.

Изглеждаше унизен. Татко бе спрял колата и ние постояхме за минута под гроба на Гас, докато накрая Ван Хутен отвори вратата и мълчаливо си тръгна.

Докато се отдалечавахме, видях през задното стъкло на колата как той отпива от уискито и вдига бутилката към мен, сякаш отправя тост. Очите му бяха тъжни. Наистина ми дожаля за него.

Около шест часа най-сетне се прибрахме и аз се чувствах изтощена. Единственото, което исках, беше да си легна, само че мама настоя да хапна малко макарони със сирене, но поне ми позволи да се храня в леглото. Поспах няколко часа, включена за АИБВ. Събуждането беше ужасно, защото за един кратък момент на объркване имах чувството, че всичко е наред, и тогава настоящето ме връхлетя отново. Мама изключи АИБВ, а аз взех една кислородна бутилка и се помъкнах към банята, за да се измия.

Изучавайки се в огледалото, докато миех зъбите си, си мислех, че има два типа възрастни: едните бяха Питър ван Хутеновци — жалки същества, които живееха, за да нараняват. А другите бяха като родителите ми, които обикаляха наоколо като зомбита, като правеха каквото е необходимо, за да продължат да обикалят наоколо.

Нито едната от тези две опции за бъдещето не ми се виждаше особено привлекателна. Имах чувството, че вече съм изпитала всичко най-чисто и хубаво на този свят, и започвах да си мисля, че ако смъртта не се бе намесила, любовта, която споделяхме двамата с Огъстъс, не би продължила задълго. „Така зората в утро се топи — пишеше поетът. — И златно нищо не стои“ 20 20 Откъс от стихотворението „Notling Gold Can Stay“ на Робърт Фрост(1874–1963). — Б.ред. .