Нора Робертс - Магията на сенките

Но не можеше да си позволи да се страхува. Майка му я нямаше, бе пожертвала себе си, за да спаси него и сестрите му, само часове след като Кеван бе убил баща им.

Много трудно му бе да си представи баща си, често му бе нужна помощта на огъня, за да извика образа му – на високия и горд Дайхи, старейшината със светла коса и гръмък смях. Но щом затвореше очи, и пред него заставаше майка му, бледа като смъртта, която я очакваше, застанала пред хижата в гората в онази мъглива утрин, когато той бе поел надалеч със сестрите си с мъка в сърцето и нова, гореща сила в кръвта.

От онази сутрин той вече не бе момче, а един от тримата, тъмен вещер, обвързан с кръвна клетва да унищожи онова, което дори и майка му не бе могла.

Една част от него искаше всичко да започне, да приключи с престоя си в Голоуей във фермата на братовчедите на Сърха, където петелът пееше сутрин, а овцете блееха в полята. Мъжът и вещерът в него копнееха да мине времето, да има силата да размаха меча на дядо си, без ръцете му да затреперят от тежестта. Да настъпи денят, когато може напълно да владее силата си, да използва магията, която бе негово рождено право. Искаше да настъпи мигът, в който ще пролее черната кръв на Кеван и ще напои с нея земята.

Но в сънищата той бе само момче, неопитно и слабо, преследвано от вълка, в който се превръщаше Кеван, вълка с червения камък, събрал черната му магия, който светеше на врата му. Неговата собствена кръв и тази на сестрите му блестеше топла и червена върху земята.

На сутринта, след най-ужасните сънища, той отиваше до реката, гребеше с веслата надалеч, за да улови риба, да бъде сам, макар през повечето дни да жадуваше за уюта на къщата, гласовете и уханието на гозбите на огнището.

Но след кървавите сънища имаше нужда да бъде надалеч – и никой не го кореше, че не помага в доенето, чистенето на тор или храненето на животните, не и в такива утрини.

Сега седеше в лодката, слабичко десетгодишно момче с буйна кестенява грива, още разрошена от съня, с яркосините очи на баща си и ведрата и непокорна сила на майка си.

Можеше да се вслушва в пробуждането на деня, да чака търпеливо рибата да захапе стръвта и да похапва овесената питка, която бе взел от кухнята на братовчедката на Сърха.

И отново да намери себе си.

Реката, тишината, нежното полюшване на лодката му напомняха за последния истински щастлив ден, който бе преживял с майка си и сестрите си.

Тя изглеждаше добре, спомняше си той, след бледия и измъчен вид, който бе имала през дългата и студена зима. Всички вече брояха дните до Белтейн и завръщането на баща му. Тогава щяха да седят край огъня, така си бе представял Иймън, да хапват питки и да пият чай, подсладен с мед, докато слушат как баща им разказва за военните походи и лова.

Щяха да празнуват, така си бе мислил, и майка му отново щеше да е добре.

Така бе вярвал в онзи ден на реката, когато бяха ловили риба и се бяха смели, и всички си бяха мислили, че баща им съвсем скоро ще е у дома.

Но той не се бе върнал, защото Кеван бе използвал черната си магия, за да покоси смелия Дайхи и Сърха, Тъмната вещица, макар тя да го бе изгорила и превърнала в пепел. Беше я убил и някак си продължаваше да съществува.

Иймън го знаеше в сънищата си, усещаше го като тръпки, полазили по гърба му. Виждаше потвърждение на мислите си в очите на сестрите си.

Завинаги щеше да запомни онзи слънчев пролетен ден на реката. Даже и когато една риба подръпна кордата на въдицата му, мислите му бяха в миналото и видя себе си на пет годинки да изважда лъскава риба от тъмната вода.

Изпита същата радост и гордост както тогава.

– Ейлиш ще се зарадва.

Майка му се усмихна, когато той пусна рибата да се плъзне във ведрото с вода, за да остане прясна.

Силният му копнеж я върна при него, донесе му утеха. Отново сложи стръв на кукичката, докато слънцето се стопляше и започваше да разсейва струйките мъгла.

– Ще ни трябват повече.

Тя бе казала така, спомни си той, в онзи далечен ден.

– Значи, ще хванеш повече.

– Предпочитам да хвана повече в моята река.

– Един ден и това ще стане. Някой ден, сърце мое, ще се върнеш у дома. Някой ден онези, които ще дойдат след теб от твоята кръв, ще ловят риба в нашата река, ще крачат в нашата гора. Обещавам ти.

Сълзи напираха в очите му, замъгляваха образа ѝ, така че тя потрепна пред очите му. Стегна се и преглътна сълзите, защото искаше да я вижда ясно. Тъмната ѝ коса, която тя оставяше да пада свободно до кръста ѝ, тъмните очи, от които струеше любов. И силата, която грееше в нея. Дори и сега, когато бе само видение, усещаше силата ѝ.