Катрин Смит - Невинна съблазън

Тя отново носеше маска.

Тази беше направена от мека, шоколадово кафява коприна, която отлично се съчетаваше с роклята и безупречно подчертаваше косата и очите й. Грей нямаше против, че тя отново бе избрала да скрие лицето си от него. Той самият също носеше маска.

— Не вярвах, че ще дойдеш — призна той и затвори вратата на уединената стаичка зад себе си.

Тя се изправи от ръба на леглото, където бе приседнала — съблазнителната й рокля обгръщаше всяка извивка на сочното й тяло, а ефирните ръкави заплашваха всеки момент да се изплъзнат от стройните й рамене.

— За малко да не го направя.

Можеше да мине и без тази й откровеност.

— Помислих си, че вероятно си променил решението си и възнамерявах да си спестя разочарованието — допълни тя неочаквано.

Да е променил решението си? Не би могъл да й устои, дори и да го искаше. Волята му просто не бе достатъчно силна.

— Не познаваш силата на своето очарование, мадам.

Малко бяха нещата, отказвани на Грейдън Кейн, херцог на Рейтън, в привилегирования му живот. Обикновено всичките му прищевки се изпълняваха безусловно и с искрено увлечение. Въпреки този късмет, животът имаше прекрасно усещане за ирония и затова Грей често получаваше неща, за които никога не бе молил, още по-малкото бе пожелавал — като дълбокия набразден белег, който се спускаше по лявата му буза. Белег, прикриван за известно време под мека кожена маска, която затулваше и по-голямата част от лицето му.

Себеотрицанието се превърна в неразделна част от характера на Негова светлост заедно с нарастващата му дистанцираност, но както всичко до момента, и те бързо започнаха да му омръзват.

Воден от подобни противоречиви и саморазрушителни чувства, тази вечер той реши да посети „Сейнт Роу“. Като обществото, което привличаше и забавляваше, клубът се намираше в оживената част на града и внушаваше усещането за порядъчност и изисканост, но под тази умела благодетелна фасада — ако някой решеше да надникне — можеха да се открият най-разнообразни скандални и съблазнителни удоволствия за тялото и духа. Докато в едно от крилата на сградата порядъчни дами и господа се забавляваха на специално организиран бал или интересен спектакъл, то в друго крило не така добродетелни благородници можеха да се отдадат на фантазиите си, без опасността плътските им желания някога да бъдат открити и използвани срещу тях.

Накратко — „Сейнт Роу“ беше място, където елегантността и покварата често пресичаха пътищата си, но никога не се срещаха официално и пред публика.

Внушителната кремава на цвят сграда се простираше нашироко подобно на корпулентния крал Джордж IV, по чието време беше издигната. Замислена първоначално като театър, постройката изпълняваше тази своя функция в продължение на петдесет години, преди собственикът й — някой си господин Трюсбъри, да изгуби в една игра на карти всичко, което притежава. Достатъчно скандално бе, че изобщо бе решил да рискува имуществото си по такъв начин. Но да изгуби всичко от жена… е, наложи се Трусбъри да напусне Англия — не само за да избяга от кредиторите си, но и за да се откъсне от жестоките подигравки на обществото.

Виен ла Рийо не беше обикновена жена. Това стана ясно скоро след като тя официално стана собственичка на театър „Сейнт Роу“ и за шест месеца превърна западащото улично вариете в най-посещаваното място в цял Лондон — елитен клуб, отворен за всеки джентълмен и всяка дама, които бяха достатъчно богати, за да платят цената и да прекрачат вратите му. Сградата стана дом на ежевечерни балове и празненства, притежаваше отличен ресторант за широка аудитория богати посетители и само балове като днешния, на които всички носеха маски и поради това общуваха доста по-непринудено и свободно помежду си… е, на тези балове се канеха само избрани членове на клуба и то с предварително потвърждение на присъствието им. Единственият шанс външен човек да присъства на събитието, бе като гост на някой от членовете на клуба.

Арчър присъстваше като негов гост. Не защото Грей се нуждаеше от подкрепата на брат си, а защото знаеше колко безсмислено е да присъства на подобно събитие без освежаващата компания на по-малкия си брат.

А тази вечер Грей изпитваше нужда, която не можеше да игнорира повече, независимо от присъствието на брат си. „Сейнт Роу“ преливаше от енергия и приповдигнато настроение, а под тях трептяха сладострастие и хиляди чувствени обещания. Именно заради тези обещания бе дошъл Грей, докато празненството се вихреше и ескалираше под терасата, на която бе седнал да наблюдава гостите. И да изчака.