Катрин Смит - Невинна съблазън

Вече не можеше да отрича. Тази вечер искаше да си достави удоволствие и смяташе да утоли копнежите си толкова ненаситно и бурно, че нито той, нито мистериозната му дама да са способни да ходят спокойно поне за седмица.

Почти беше стигнал вратата, когато една ръка го сграбчи за рамото. Вбесен, той се обърна да види натрапника.

Тогава видя й юмрука, насочен към лицето му.

Грей се наведе и мъжът, който се беше засилил да го удали, залитна към стената, понесен от инерцията на собствения си удар.

— Копеле — просъска мъжът от пода, където падна. — Ще те убия!

— Не и тази вечер — отбеляза Грей хладнокръвно и оправи ръкавелите си. — Но можеш да опиташ отново, когато изтрезнееш.

Нападателят му се опита да го фокусира с размътените си от алкохола очи. Не за първи път Грей беше мишена на неочаквано нападение, но последното се случи преди много време, когато рефлексите му далеч не бяха на настоящето добро ниво. Въпреки това сърцето му туптеше лудо в гърдите му. Копелето беше успяло да го изненада.

— Познавам ли ви, сър? — попита той, докато изучаваше познатите черти на мъжа пред себе си, вместо да продължи пътя си към прекрасната дама, която го очакваше.

Мъжът се опита да го наплюе, но вместо това олигави собствената си брадичка и яка.

— Чукал си жена ми, ти, мръсен негоднико!

Веждите на Грей се извиха от почуда. Почувства се странно развеселен.

— Държа да ви осведомя, че се къпя редовно, сър. — Смръщи се. — Мартингейл, това ти ли си?

Мъжът се олюля, опита се да се изправи и отново падна.

— Знаеш, че си ти, ти… развейпрах!

Щеше да се изсмее на абсурдната обида, ако не съзнаваше, че мъжът има пълното право да иска да го убие. Беше спал с лейди Мартингейл преди много години. Беше преспал и с дъщеря им. Майка и дъщеря се бяха скарали публично заради него една вечер в театъра. Както и да го погледнеше, не беше красива картинка.

Грей подаде ръка на мъжа да се изправи.

— Хайде да те заведем до каретата. Трябва да се прибираш у дома.

Мартингейл избута ръката му с ръмжене. Някак си намери достатъчно сили в упоеното си от алкохола тяло, за да се изправи и задържи на крака, макар че трябваше тежко да се подпре на стената, за да запази равновесие.

— Гледай си работата.

— Хайде стига — продължи настоятелно Грей. — Позволи да ти помогна. — Това беше най-малкото, която можеше да стори, предвид злините, които вече беше причинил. Разбира се, лорд Мартингейл също не беше светец. Той оправяше една кабаретна актриса, докато Грей забавляваше жените в дома му, но Маргингейл поне беше дискретен, докато Грей… е, той просто не можеше да се похвали с подобно благородство.

Мартин го избута, но залитна.

— Разкарай се. Тези мъже трябваше да нарежат повече от лицето ти, негоднико.

— Да, но не го направиха — отвърна Грей невъзмутимо. — А ти трябваше да се грижиш по-добре за съпругата си.

Двамата от тях премериха погледи за момент — Грей беше невъзмутим и спокоен, а Мартингейл — нестабилен и изпълнен с алкохолен гняв. И изведнъж сякаш цялото мъжество напусна графа и той отпусна рамена изморено и тъжно. Обърна се и се запрепъва обратно по коридора, подпирайки се на стената за по-сигурно.

Грей го наблюдава за момент с известно съжаление. Разбира се, че не би се зарадвал на допълнителни разправии, но вероятно малко пролята кръв щеше да донесе на Мартингейл удовлетворението, което търсеше, а на Грей — известно опрощение за греха му.

Вместо това сега се чувстваше странно празен. Вероятно трябваше да си тръгне. Вече изобщо не беше в романтично настроение. И все пак нямаше да е джентълменско от негова страна да я кара да чака. Трябваше поне да й се извини.

Обърна се и закрачи към стаята, в която го очакваше. Вратата се отвори в мига, в който той понечи да почука, и пред него застана неговата дама — ахвайки от изненада при вида му.

Грей се намръщи при вида на дамската чантичка в ръката й.

— Тръгвахте ли?

— Да, тръгвах си — дойде спокойният отговор, последван от вирване на заоблената й брадичка. — Не ми харесва да ме карат да чакам, сър.

Грей се усмихна — собствените му намерения да си тръгне се изпариха от предизвикателството, което тя представляваше за него. Той прекрачи прага, принуждавайки я да се върне обратно в стаята.

— Страхувате ли се, мила моя?

Стаята беше създадена за любовна среща. Тапетите бяха тежки и подчертано скъпи. Огромни букети от ориенталски цветя разцъфваха на копринения черен фон. Гравюрите на тавана бяха в същата златисто бежова гама като декорациите около прозорците и вратата. Тежки завеси обрамчваха прозорците, избрани специално да изолират стаята от светлината и шума на града. Подът беше от орехово дърво — лакирано и полирано до съвършенство, покрито с плюшени килими в цветовете на тапетите. Леглото — масивно чудовище с четири тежки колони — беше от резбован махагон, с тъмни завеси и златисти, подканящо отгърнати сатенени чаршафи за обитателите си.