Катрин Смит - Невинна съблазън

Какво, по дяволите, правеше? Задаваше си същия този въпрос всеки път, когато идваше тук. И никога не харесваше отговора.

Той беше тук, защото искаше нещо, което не можеше да има — нещо, което бе обещал никога да не докосва. Което никога не би осквернил.

Смехът достигна до слуха му и го смути — силен и натрапващ се. Предизвикваше спомените за онази отдавнашна нощ, когато почувства студената стомана да разкъсва топлата плът на лицето му. Напомни му, че той е сам, докато повече от сто души се забавляваха под него, на не повече от ръка разстояние. Той не харесваше хората и неприязънта му само се засилваше, когато присъстваше на подобни събирания — сякаш лешояди се събираха около умиращ елен.

Ако не я откриеше скоро, щеше да се наложи да си тръгне. Да потърси облекчение в по-благодатни и противни обкръжения.

В този момент, като отговор на молитва, която той никога не би промълвил, той я забеляза .

Грей се наведе напред над парапета, а пръстите му се сключиха около гладкия студен мрамор. Там, сред пищната поляна с парникови цветя, разцъфтяваше диво една зашеметяваща жена, която буквално спря дъха му.

Времето спря в синхрон със сърцето му.

Тя носеше смело изрязана рокля в жизнения бургундскочервен цвят на късно разцъфнала роза. Ефирните й ръкави бяха обточени със същата бронзова коприна, която подчертаваше тоалета й и падаше ниско по облите й сметоново бели рамене. От мястото му — кога, за бога бе станал от стола си? — той можеше да види дълбоката трапчинка на гърдите й, заоблени и поруменели от топлината на множеството полилеи.

Умелата кройка на роклята й обгръщаше плътно гърдите и торса й, пристягаше и без друго тънката й талия и се спускаше около бедрата й, а дупето й определено не се нуждаеше от изкуствено надиплената коприна, за да привлече вниманието му към себе си.

Премигна и сърцето му отново започна да бие, докато той изпиваше с поглед шоколадовото кафяво на косите й, трепкащи с едва доловими медни оттенъци под ярката светлина на полилеите. Кожата й бе съвършено сметаново бяла, косата й — в предпочитания от него цвят, тежка и гъста, събрана на висок, хлабав кок. Нослето й бе изящно извито по бронзовата копринена маска, а устните й… устните й бяха зрели и сочни, умоляващи да ги целуне.

Всемогъщи боже. Ако не беше толкова сигурен, че е невъзможно, би се заклел, че тази жена — това видение — е наистина Роуз.

Но нямаше как да е тя. Роуз бе необвързана млада дама. Тя никога не би дошла тук сама, а никой, който я познаваше, не би довел толкова деликатна млада жена на маскен бал, организиран да съблазнява. Всеки, запознат с традициите на „Сейн Роу“ знаеше какво се случва на подобни балове. И нямаше никакъв начин една дама, толкова далечна и чужда на Лондон колкото Роуз Данвърс, някога да прекрачи вратите на клуба. Не, това не беше Роуз, но изглеждаше като нейна близначка — дори повече, отколкото той би се надявал.

Проклет да беше, ако останеше още минута на мястото си, зяпайки я като пълен идиот, докато друг мъж можеше просто да я заговори и да му я отнеме.

Той се завъртя, отметна тежките завеси и напусна уединението на балкона, излизайки в широк коридор. Осветлението бе почти толкова приглушено, колкото и в изолираното му убежище, а пътят му показваха разпръснати нашироко газови лампи. Но Грей познаваше интериора на клуба и краката му сами го поведоха безшумно и уверено към целта му в широкото помещение на долния етаж. Погледът му пробяга по двойка, притисната към стената — полите на жената бяха набрани около бедрата й, а мъжът бе наместил дланта си между тях. Тихите им стонове на удоволствие погъделичкаха ушите му и разпалиха желанието му.

В средата на стълбището се натъкна на самата мадам Ла Рийо. Тя му бе връстница, а може би малко по-млада от него. Привлекателна и светлокожа, с бляскава медна коса, която изглеждаше толкова естествена, колкото и проницателното синьо на очите й. Тя беше висока и стройна, облечена в семпла, но елегантна рокля в бледожълто, която можеше да бъде дело единствено на ненадминат майстор като мистър Уърт.

— Монсеньор, графе — поздрави го дрезгаво с френския си акцент и потръпна изискано. — Мога ли да ви бъда от помощ?

Обноските и навиците му го задължаваха да се поклони в отговор, макар в действителност да искаше просто да се измъкне покрай нея и да открие прекрасното си диво цвете. Той понечи да й се извини и да се оттегли, но внезапно го осени друга мисъл.