Дж. Уорд - Отмъстена любов

Той се освободи от хватката му, а Бъч викна сърдито:

— Къде отиваш?

Рот се изправи лице в лице с ченгето.

— Канех се да прибера мъртвото тяло на цивилния и да го сложа в ескалейда. Това проблем ли е за теб, синко?

Бъч продължаваше да упорства. За пореден път си личеше, че във вените им тече една и съща кръв.

— Ако те загубим като крал, с цялата раса е свършено.

— Само дето имаме общо четирима братя на бойното поле. Ти обичаш ли математиката? Аз не я обичам.

— Но…

— Върши си работата, Бъч. И не се меси в моята.

Рот измина разстоянието от стотина метра до мястото, където беше започнала битката. Ранените убийци бяха там, където ги беше оставил: стенещи на земята, с крайници, извити под странен ъгъл, а черната им кръв се стичаше и образуваше безформени локви под телата им. Те обаче вече не бяха негова грижа. Заобиколи контейнера за боклук и откри своя цивилен. Стана му трудно да диша.

Кралят коленичи и внимателно отметна косата от обезобразеното от побоя лице. Очевидно мъжът беше отвръщал на ударите и беше получил серия от юмруци, преди да бъде наръган. Смело хлапе.

Рот подхвана тила му, плъзна другата си ръка под коленете му и бавно се изправи. Тежестта на мъртвия беше по-голяма от реалните килограми на тялото. Докато заобикаляше контейнера и се движеше към ескалейда, Рот имаше чувството, че държи в ръцете си цялата раса и се зарадва, че му се налага да носи слънчеви очила, за да защитава очите си.

Те прикриха проблясването на сълзите.

Размина се с Бъч, който се беше запътил забързано към потрошените тела на убийците, за да си свърши работата. След като шумът от стъпките му заглъхна, Рот долови дълго и дълбоко вдишване като бавно изпускащ въздуха си балон. Последвалите звуци от пристъпи на гадене бяха много по-шумни.

Докато всичко това се повтаряше отново и отново, Рот положи тялото на мъртвия на задната седалка на ескалейда и пребърка джобовете му. В тях нямаше нищо… нито портфейл, нито телефон, нито дори обвивка от дъвка.

— По дяволите! — Рот заобиколи колата и седна на задния капак. Някой от лесърите вече беше опразнил джобовете му по време на боя… а това означаваше, че понеже всички убийци току-що бяха вдишани, личната карта на цивилния вече се беше превърнала в пепел.

Бъч се приближаваше към ескалейда със залитане, подобно на пияница след запой и вече не ухаеше на „Аква ди Парма“. Вонеше на лесъри , сякаш беше прал дрехите си с тонове омекотител, беше окачил ванилови ароматизатори за кола под мишниците си и се беше отъркалял в купчина умряла риба.

Рот се изправи и затвори задната врата на колата.

— Сигурен ли си, че можеш да шофираш? — попита, докато наблюдаваше как Бъч предпазливо се настаняваше зад волана с вид, сякаш бе готов да повърне.

— Да. Готов съм да тръгвам.

Рот поклати глава при звука на дрезгавия му глас и се озърна. Сградите нямаха прозорци и не би отнело много време на Вишъс да дойде и да излекува ченгето, но покрай боя и разчистването след него, тук се беше случило много през последния половин час. Трябваше да изчезнат от района.

Първоначално Рот беше планирал да снима личната карта на убиеца с камерата на телефона си, да я увеличи достатъчно, че да разчете адреса и да отиде да прибере урната със сърцето на този мръсник. Не можеше обаче да остави Бъч сам. Ченгето изглеждаше изненадано, когато Рот се настани на мястото до шофьора в ескалейда.

— Какво…

— Ще отнесем тялото в клиниката. Можете да се срещнете с Ви там и той ще се погрижи за теб.

— Рот…

— Да потегляме. Какво ще кажеш да караме по пътя, братовчеде?

Бъч включи на скорост, върна назад и зави по първата пресечката, която им се изпречи. Когато стигна до „Трейд“, зави наляво и пое към мостовете над река Хъдсън. Докато шофираше, стискаше здраво волана, но не защото беше уплашен, а защото несъмнено се опитваше да се пребори с позивите на гадене.

— Не мога да продължавам да лъжа — промърмори Бъч, когато се озоваха в другия край на Колдуел. Лек пристъп на гадене беше последван от кашляне.

— Напротив, можеш.

Ченгето погледна към Рот.

— Това ме съсипва. Бет трябва да знае.

— Не искам да се тревожи.

— Разбирам. — Бъч издаде звук, като че се задушаваше. — Почакай.

Ченгето спря на покрития с лед банкет, отвори вратата си и започна да се дави в опит да повърне, все едно черният му дроб беше получил нареждане за евакуация от коремната кухина.

Рот отпусна глава назад, а болката си устрои лагер в двете му очи. Изненадата не беше кой знае каква. Напоследък пристъпите на мигрена бяха чести като кихането за страдащите от алергии.