Дж. Уорд - Отмъстена любов

И лекарствата му действаха, макар и частично и само донякъде.

Изведнъж бледото лице на Монтраг се оцвети в убито розови нюанси, тъмната му коса стана пурпурна, а смокингът му придоби цвят на кетчуп. Докато червеното покриваше всичко, триизмерното пространствено възприятие на Рив се сплеска и се превърна в телевизионен екран, на който наблюдаваше света.

Което може би обясняваше защо бе толкова лесно за симпатите да използват околните. Завладян от лошата си страна, за него вселената придобиваше дълбочината на шахматна дъска и присъстващите там бяха само пионки под всесилната му ръка. Всички до един. Врагове… и приятели.

— Ще се погрижа — обяви Рив. — Както сам каза, знам какво трябва да се направи.

— Думата ти. — Монтраг протегна гладката си длан. — Искам думата ти, че всичко ще остане тайна и няма да се вдига шум.

Рив остави ръката на другия да виси във въздуха, но се усмихна и отново изложи на показ кучешките си зъби.

— Довери ми се.

Рот, син на Рот, крачеше по една от улиците на Колдуел и кървеше от две рани. На лявото му рамо имаше разрез, направен от назъбен нож, а бедрото му беше прободено от ръждясалия ръб на контейнер за боклук. Лесърът , движещ се пред него, онзи, когото се канеше да изкорми като риба, не беше причинил нито едно от нараняванията му. Двамата приятели на мръсника, с безцветни коси и миришещи на момичета, бяха нанесли пораженията.

Точно преди да бъдат превърнати в комплект торби за боклук сто метра и три минути по-рано.

Гадината отпред беше истинската мишена.

Движеше се бързо, но Рот беше още по-бърз не само заради дългите си крака и въпреки факта, че от него се лееше кръв като от пробита цистерна. Нямаше спор, че и третият ще умре.

Беше въпрос на воля.

Тази вечер лесърът беше тръгнал по грешен път, но не защото беше избрал точно тази пряка. Всъщност това беше единствената правилна постъпка, която неживият вероятно бе предприемал от десетилетия, защото уединението беше важно по време на бой. Последното, от което и Братството и Обществото на лесърите се нуждаеха, беше да въвлекат в тази война човешки полицаи.

Негодникът беше допуснал грешка, убивайки цивилен мъжки вампир около петнайсет минути по-рано. С усмивка на лицето. Пред Рот.

Кралят беше открил триото убийци заради аромата на прясна вампирска кръв и ги беше спипал докато се опитваха да отвлекат цивилния. Те очевидно бяха наясно, че той най-малкото бе член на Братството, защото лесърът пред него беше убил вампира, за да се освободят и да се съсредоточат върху битката.

Беше тъжно. Пристигането на Рот бе спестило на цивилния дълга, бавна и мъчителна смърт в някой от лагерите за разпити на Обществото на лесърите, но все пак гледката на ужасения невинен вампир, разпорен и захвърлен на замръзналата земя като празна кутия за обяд, късаше сърцето му.

Така че проклетникът пред него щеше да си го получи.

Око за око и така нататък.

Стигнаха до задънения край на пряката и лесърът се подготви, завъртя се и извади ножа си. Рот не забави темпото. Пътьом беше измъкнал един от своите хира шурикени и метна оръжието демонстративно и със замах.

Понякога искаш противникът ти да е наясно какво го очаква.

Лесърът последва хореографията идеално, промени стойката си и изостави бойната си поза. Скъсявайки дистанцията, Рот извади още една звезда и после още една, с което принуди лесъра да клекне.

Слепият крал се дематериализира право върху мръсника, като скочи отгоре му с оголени кучешки зъби, готови да се забият в тила на противника му. Парливата сладост на лесърската кръв беше вкусът на победата и триумфалните звуци вече се чуваха, когато Рот хвана двете ръце на мръсника.

Отмъщението дойде под формата на изщракване. Или в този случай — на две изщраквания.

Лесърът се разкрещя, когато костите му бяха измъкнати от ставите, но воят не продължи дълго, тъй като Рот запуши устата му с длан.

— Това е само за загрявка — просъска Рот. — Тя е важна преди началото на същинската тренировка.

Кралят метна убиеца на земята и се втренчи в него. Очите, скрити зад черните му очила виждаха по-ясно от обикновено, адреналинът кипеше във вените му и му даваше острота на зрението. Което беше добре. Трябваше да вижда какво убива, но не заради необходимостта да се увери в точността на смъртоносния си удар.

Докато лесърът се мъчеше да си поеме дъх, кожата на лицето му придоби необичаен пластмасов вид, като че костната структура бе тапицирана с материала, от който правеха чувалите за зърно, а очите му бяха широко отворени. Сладникавата му воня напомняше миризмата на мърша в гореща нощ.