Дж. Уорд - Отмъстена любов

Бъч протегна ръка зад себе си и заопипва пространството между седалките, а горната част на тялото му продължаваше да стърчи навън от ескалейда.

— Водата ли искаш? — попита Рот.

— Да — едва чуто промълви Бъч.

Рот взе бутилката с минерална вода, отвори я и я постави в ръката му. Когато позивите за повръщане спряха за малко, ченгето отпи от водата, но не можа да я задържи.

Рот извади телефона си.

— Обаждам се на Ви незабавно.

— Просто ми дай минута.

Отне по-скоро десет минути, но накрая ченгето се прибра в колата и отново потеглиха. И двамата мълчаха в продължение на няколко километра, като мозъкът на Рот работеше трескаво, а главоболието му се засилваше.

Вече не си воин.

Вече не си воин.

Но той трябваше да е един от тях. Расата им се нуждаеше от него. Прочисти гърло.

— Когато Ви пристигне в моргата, ще кажеш, че ти си открил тялото на цивилния и си дал на лесърите да се разберат.

— Ще иска да знае защо и ти си бил там.

— Ще кажем, че съм бил на среща с Ривендж на съседната пряка в „Зироу Сам“ и съм почувствал, че ти е нужна помощ. — Рот се протегна и стисна здраво ръката на Бъч. — Никой не трябва да узнае, разбра ли?

— Идеята не е добра. Идеята никак не е добра.

— Друг път не е добра.

Отново потънаха в мълчание, а фаровете на колите, движещи се срещу тях, караха Рот да примигва, въпреки че клепачите му бяха спуснати и слънчевите му очила бяха на мястото си. За да се отърве от фаровете, той обърна лице настрани и се престори, че се взира навън през стъклото.

— Ви знае, че се случва нещо — промърмори Бъч след малко.

— Може да продължи да се чуди какво е то колкото си ще. Трябва да бъда на бойното поле.

— Ами ако пострадаш?

Рот покри лицето си с ръка с надеждата да блокира достъпа на проклетите светлини. По дяволите, сега той беше този, на когото му се виеше свят.

— Няма да пострадам. Не се тревожи.

— Готов ли си за сока си, татко?

Когато не последва отговор, Елена, родна дъщеря на Алайн, спря да закопчава униформата си.

— Татко?

От другия край на коридора на фона на нежната музика на Шопен тя чу тътренето на чифт пантофи по дъските на пода и тихия водопад от несвързани думи, наподобяващ звука от размесване на тесте карти.

Това бе добре. Беше успял да стане сам.

Елена опъна косата си назад, прибра я в кок и я върза с бял ластик. По средата на смяната си щеше да направи кока си отново. Хавърс, лекарят на вампирите, настояваше сестрите да бъдат в изряден вид както всичко останало в клиниката. Стандартите, както винаги казваше той, бяха от огромно значение.

Докато излизаше от спалнята си, тя взе черна чанта, която преметна през рамо. Беше я купила от „Таргет“. Деветнайсет долара. Същински обир. Вътре бяха най-късата й пола и блуза, имитация на Ралф Лорън, в които щеше да се преоблече два часа преди изгрева.

Среща. Щеше да ходи на среща.

За да стигне до кухнята на горния етаж, се налагаше да изкачи само едно стълбище и първото, което направи, когато изтича горе, беше да се втурне към старомодния хладилник. Вътре имаше осемнайсет малки бутилки със сок, наредени в три редици по шест. Тя взе една бутилка от предната редица, а после премести внимателно друга на нейното място, така че всичко да бъде в идеален ред.

Лекарствата се намираха зад няколко прашни готварски книги. Тя извади една таблетка Трифлуоперазин и две Локсапин и ги постави в бяла чаша. Лъжичката от неръждаема стомана, използвана от нея, за да смачка хапчетата, беше наклонена под лек ъгъл, както и всички останали.

Трошеше таблетки по този начин от две години. Сокът покри финия бял прашец и се смеси с него. За да е сигурна, че вкусът му е достатъчно добре прикрит, тя добави две кубчета лед. Колкото по-студен, толкова по-добре.

— Татко, сокът ти е готов. — Тя постави чашата на малката масичка, право в кръга, определящ точното й място.

Шестте шкафа на отсрещната стена бяха също така подредени и относително празни както хладилника. Елена извади кутия със зърнена закуска от един от тях, а от съседния взе купа. След като си отсипа малко, взе кутията мляко и я върна обратно в мига, в който приключи с нея, поставяйки я на точното й място до други кутии, сочеща с етикета напред.

Хвърли поглед към часовника си и премина на Древния език.

— Татко? Време е да тръгвам.

Слънцето беше залязло, а това значеше, че смяната й, чието начало беше петнайсет минути след падането на мрака, скоро щеше да започне.