Дж. Уорд - Отмъстена любов

Хвърли поглед към прозореца над кухненската мивка, въпреки че не й беше възможно да прецени колко тъмно е навън. Стъклата бяха покрити с плоскости от алуминиево фолио, които бяха здраво прикрепени към рамките на прозорците.

Дори с баща й да не бяха вампири, неспособни да понасят слънчева светлина, тези плоскости пак щяха да бъдат поставени на всеки прозорец. Те бяха преградата към останалата част от света, оставяйки го навън, така че тази малка и вехта къща да бъде защитена и изолирана… от опасности, които само баща й беше способен да почувства.

Когато свърши със закуската си за шампиони, тя изми и подсуши купата с домакинска хартия, защото гъби и кухненски кърпи не се допускаха и остави използваната от нея лъжица обратно на мястото й.

— Татко?

Тя се опря в очукания керамичен плот и зачака, като се опитваше да не задържа погледа си прекалено дълго върху избелелите тапети или върху изтъркания линолеум на пода.

Къщата не беше много повече от разнебитена барака, но само това можеше да си позволи. След като платеше на лекаря, на почасовата медицинска сестра на баща си и за лекарствата му, от заплатата й не оставаше много. Отдавна беше използвала малкото налични семейни пари, сребро, антики и бижута.

Едва успяваха да се задържат на повърхността.

И въпреки всичко, когато баща й се появи на прага, не можеше да не се усмихне. Тънката му бяла коса стърчеше във всички посоки подобно на облак и в този си вид приличаше на Бетовен, а изключително наблюдателният му, леко налудничав поглед му придаваше вид на откачен гений. Все пак изглеждаше по-добре, отколкото от много време насам. Не можеше да се отрече, че сатененият му халат и копринената пижама бяха в безупречно състояние с подхождащи си горна и долна част и грижливо завързан колан. Също така беше съвсем чист, току-що изкъпан и свеж, ухаещ на афтършейв.

Налице беше такова противоречие. Трябваше да му бъде осигурена безупречно чиста и подредена до съвършенство среда за живеене, но личната му хигиена и облекло не бяха никакъв проблем. Но може би в това съществуваше някаква логика. Попаднал в клопката на собствените си объркани мисли, той беше прекалено заслепен от илюзиите си, че да обръща внимание на себе си.

Все пак лекарствата помагаха и това пролича, когато срещна погледа й и наистина я видя.

— Дъще моя — заговори той на Древния език. — Как прекара нощта?

Тя отвърна по предпочитания от него начин на Древния език.

— Добре, татко мой. Ами ти?

Той се поклони с изискаността на аристократ, какъвто беше по произход.

— Както винаги съм възхитен от поздрава ти. О, прислужницата е приготвила сока ми. Колко мило от нейна страна.

Баща й седна, а платът на халата му прошумоля. Взе керамичната чаша, като че беше най-изискан английски порцелан.

— Накъде си се запътила?

— На работа. Отивам на работа.

Баща й се намръщи, докато отпиваше.

— Отлично си наясно, че не одобрявам делата ти извън дома. Не е редно дама с твоето потекло да използва времето си по този начин.

— Знам, татко мой. Но това ме прави щастлива.

Лицето му придоби по-меко изражение.

— Това е нещо различно. За мое съжаление не мога да разбера младото поколение. Майка ти ръководеше домакинството, прислугата и градината. Това беше повече от достатъчно да задоволи потребностите й.

Елена сведе поглед и си помисли, че майка й би проплакала, ако видеше докъде са стигнали.

— Знам.

— Въпреки всичко постъпи както желаеш, а аз ще те обичам дори повече.

Тя се усмихна на думите, които беше чувала през целия си живот. И като ставаше въпрос за това…

— Татко?

Той отдръпна чашата от устните си.

— Да?

— Ще се забавя малко с прибирането си у дома тази вечер.

— Наистина ли? По каква причина?

— Ще пия кафе с един мъж.

— Какво е това?

Смяната в тона му я накара да вдигне глава и да се огледа какво… О, не…

— Нищо, татко. Абсолютно нищо.

Тя бързо се приближи до лъжицата, която беше използвала да натроши таблетките, и я взе. Втурна се към мивката, като че й беше нужна вода, за да угаси пожар.

Гласът на баща й трепереше.

— Какво… Какво прави това тук? Аз…

Елена избърса лъжичката и я прибра в чекмеджето.

— Ето. Няма я. Виждаш ли? — Тя посочи към мястото, на което беше стояла. — Плотът е съвсем чист. Няма нищо върху него.

— Беше там… Видях я. Не трябва да бъдат оставяни така метални предмети… Не е безопасно… Не е безопасно… Кой я е оставил?… Кой я е оставил отвън?… Кой е оставил лъжичката?