Дж. Уорд - Отмъстена любов

Рот откачи стоманената верига, метната през рамо върху рокерското му яке и размота лъскавите й брънки. Поел тежестта й с дясната си ръка, той я уви около юмрука си, с което увеличи площта на и бездруго масивния му контур.

— Кажи „зеле“.

Рот уцели лесъра в окото. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Използва юмрука си като боен чук, а очната ябълка поддаваше, като че беше плъзгаща се врата, която услужливо се отваря пред посетителя. При всеки удар бликаше черна кръв и покриваше лицето, якето и очилата на Рот. Чувстваше пръските върху себе си, въпреки кожената материя на облеклото си и искаше още.

Апетитът му за този тип ястие не знаеше насита.

Със сурова усмивка той остави веригата да се размотае от юмрука му и да падне на мръсния асфалт с метален кикот, като че се беше наслаждавала на случилото се точно колкото него. Лесърът в краката му не беше мъртъв. Въпреки че без съмнение беше развил субдурални хематоми в предната и задната част на мозъка си, пак щеше да оживее, защото убийците можеха да бъдат умъртвени само по два начина.

Единият беше пробождане в сърцето с някой от черните кинжали, които братята носеха прикрепени към гърдите си. Това щеше да прати нещастника обратно при създателя му Омега, но представляваше само временно решение, защото проклетникът щеше да го използва, за да превърне в машина за убиване друг човек. Това не беше смърт, а само отлагане. Другият метод беше за постоянно.

Рот извади мобилния си телефон и набра един номер. Когато отсреща прозвуча нечий плътен глас с бостънски акцент, той каза:

— Ъгълът на Осма и „Трейд стрийт“. Общо трима.

Бъч О’Нийл, известен още като Унищожителя, от рода на Рот, син на Рот, отговори с характерната си сдържаност. Уравновесен. С лек характер. И оставящ много на въображението с думите си.

— За бога! Занасяш ли ме? Рот, трябва да спреш с тези среднощни занимания. Сега си крал. Вече не си воин…

Рот затвори телефона си.

Да. Това беше другият начин да се отърват от тези проклетници за постоянно и средството за това щеше да е на линия до пет минути. Заедно с прекалено много знаещата си уста. За съжаление.

Рот се отпусна назад и седна върху петите си, намота веригата обратно около рамото си и се загледа в отрязъка от нощното небе, който се виждаше между покривите. Количеството на адреналина намаляваше и той едва можеше да различи силуетите на издигащите се наоколо сгради на фона на небето. Примижа силно.

Вече не си воин.

Как ли пък не. Не го беше грижа за закона. Расата му се нуждаеше той да е нещо повече от бюрократ.

Изруга на Древния език и се зае със задълженията си, преравяйки джобовете на панталоните и якето на убиеца в търсене на лична карта. В задния джоб откри тънък портфейл с шофьорска книжка и два долара в него.

— Мислехте… че е от вашите…

Гласът на убиеца беше едновременно писклив и злобен и звукът му отново възбуди агресията на Рот. Зрението му мигом се изостри и той успя да фокусира донякъде врага.

— Какво каза?

Лесърът се усмихна леко, сякаш не забелязваше, че половината му лице има консистенцията на недоизпържен омлет.

— Той винаги е бил… един от нас.

— За какво говориш, по дяволите?

— Ти… как мислиш… — Лесърът си пое дъх на пресекулки. — … че открихме всички онези къщи през лятото…

Пристигането на автомобил го прекъсна и Рот рязко се извърна. Слава богу, че беше черният ескалейд, който очакваше, а не някой човек, набиращ 911 на мобилния си телефон. Бъч О’Нийл слезе от шофьорското място и устата му мигом заработи на пълни обороти.

— Ума ли си загуби? Какво ще те правим? Ще дадеш…

Докато ченгето се впусна в предсказване на мрачни перспективи, Рот отново насочи вниманието си към убиеца.

— Как ги открихте? Къщите?

Убиецът започна да се смее със слабото хриптене на умопомрачен.

— Той е бил във всички до една. Ето как.

Мръсникът загуби съзнание и разтърсването не помогна да бъде свестен. Нито няколкото шамара. Рот се изправи на крака с нарастващо раздразнение.

— Ти си върши твоята работа, ченге. Другите двама са зад контейнера за боклук на съседната пряка.

Ченгето се втренчи в него.

— Не е редно ти да се биеш.

— Аз съм кралят. Мога да правя каквото си пожелая.

Рот понечи да си тръгне, но Бъч го хвана за ръката.

— Бет знае ли къде си? Наясно ли е с какво се занимаваш? Казал ли си й? Или искаш само аз да знам тайната ти?

— Твоята грижа е това. — Рот посочи убиеца. — А не аз и моята шелан .