Дж. Уорд - Отмъстена любов

Манипулирането на мозъците на хората беше нещо удобно, но водеше и до усложнения.

Вратата беше отворена и тя измери с поглед гърба на полицая. Не беше висок, но имаше масивна конструкция, която тя одобри. Спортното му сако беше от „Уеърхаус“, обувките бяха „Флоршейм“, а от ръкава му се подаваше часовник „Сейко“.

Когато се обърна да я погледне, тъмните му очи издаваха прозорливост, достойна за Шерлок Холмс. Може да не си падаше много по писмената работа, но не беше глупак.

— Детектив — заговори тя и затвори вратата, а после го заобиколи и седна зад бюрото си.

Кабинетът й беше всичко друго, но не и уязвим. Нямаше снимки. Нямаше растения. Дори липсваха телефон и компютър. Документите, съдържащи се в трите огнеупорни шкафа, се отнасяха само до легитимната страна на бизнеса им, а вместо кошче използваше шредер за хартия. Което означаваше, че детектив Хосе де ла Крус не беше научил нищо през сто и двайсет секундния си престой сам в помещението.

Де ла Крус извади значката си и я показа.

— Тук съм заради една от служителките ви.

Хекс се наведе и се престори, че я разглежда, но това не й беше необходимо. Симпатската й страна й беше казала всичко, което искаше да знае. Емоциите на полицая представляваха смесица от подозрителност, тревога, решителност и гняв. Приемаше задълженията си сериозно и наистина беше дошъл тук по работа.

— Коя служителка? — попита го тя.

— Криси Андрюз.

Хекс се отпусна назад в стола си.

— Кога е била убита?

— Откъде знаете, че е мъртва?

— Не си играйте игрички, детектив. Иначе защо ще идва някой от отдел „Убийства“ и ще разпитва за нея?

— Съжалявам, на вълна разследване съм. — Той пъхна значката обратно в горния си джоб и седна на твърдия стол срещу нея. — Наемателят от долния апартамент се събудил заради кръвта, стичаща се от тавана му и се обадил в полицията. Всички в сградата отричат да са познавали госпожица Андрюз и няма посочен близък човек за контакти, към когото да се обърнем. Докато претърсвахме апартамента й, намерихме данъчна декларация, в която посочва този клуб като работно място. Въпросът е, че ни е нужен някой да идентифицира тялото и…

Хекс стана на крака, а в главата й отекваше думата чекиджия .

— Аз ще го направя. Нека предупредя хората си и тръгвам.

Де ла Крус примигна, сякаш изненадан от бързата й реакция.

— Вие… Искате ли да ви откарам до моргата?

— Тази на „Свети Франсис“ ли?

— Да.

— Знам пътя. Ще се видим там след двайсет минути.

Де ла Крус бавно се изправи със закован в лицето й поглед, като че търсейки знак за тревога.

— Значи имаме уговорена среща.

— Не се тревожете, детектив. Няма да припадна при вида на мъртвец.

Той я огледа от горе до долу.

— Знаете ли какво… Не ме тревожи това.

Докато Ривендж шофираше из Колдуел, повече от всичко му се искаше да се запъти право към „Зироу Сам“. Но беше напълно наясно, че е загазил.

След като си беше тръгнал от обезопасената къща на Монтраг, вече два пъти му се беше налагало да отбива бентлито си встрани от пътя, за да си бие допамин. Неговото вълшебно лекарство обаче го предаваше за пореден път. Ако разполагаше с по-голямо количество в колата, досега да бе напълнил още една спринцовка, но случаят не беше такъв.

Иронията дилър на наркотици да тича презглава към своя дилър беше налице и за съжаление на черния пазар нямаше голямо търсене за този продукт. В момента единственият начин за Рив да се снабдява, беше по редовните канали, но той щеше да се справи с проблема. Щом беше достатъчно хитър да прекарва през двата си клуба екстази, кокаин, трева, метамфетамини, оксиконтин и хероин, със сигурност щеше да намери начин да си осигури и своя допамин.

— О, хайде, размърдай си задника. Това е най-обикновен изход от магистрала. Сигурно си виждал и друг път такова нещо.

На магистралата се движеше добре, но сега, когато се озова в града, трафикът ставаше по-натоварен и то не само заради задръстванията. Поради липсата му на триизмерно възприятие, да прецени разстоянието до автомобила пред него беше сложна задача, така че се налагаше да е далеч по-внимателен, отколкото му се нравеше. А и този кретен с дванайсетгодишна таратайка и свръхжелание да натиска спирачката.

— Не… не… За нищо на света не сменяй лентите. Дори не гледаш в огледалото какво става зад теб…

Рив натисна спирачката, защото господин Стеснителния реши, че мястото му е в бързата лента и очевидно смяташе, че начинът да се добере дотам бе чрез рязка маневра.