Дж. Уорд - Отмъстена любов

Обикновено Рив обичаше да шофира. Дори го предпочиташе пред дематериализирането, защото беше единственото време, когато се чувстваше реален, въпреки медикаментите: бърз, пъргав, могъщ. Караше бентли не само защото колата беше шик и можеше да си я позволи, но и заради шестстотинте конски сили под капака. Вечната вцепененост и зависимостта му от бастуна, за да пази равновесие, го караше да се чувства стар и сакат през повечето време, а беше толкова хубаво да си… нормален.

Разбира се, липсата на усещания си имаше и добрите страни. Например, ако удареше главата си във волана, щеше да вижда звезди за няколко минути. Главоболие? Никакъв проблем.

Временната клиника на вампирите се намираше на петнайсет минути след края на моста, на който тъкмо се качваше, и мястото не отговаряше докрай на нуждите на своите пациенти, тъй като представляваше малко по-голяма обезопасена къща, превърната в полева болница. Все пак това беше единственото решение за расата им в този момент. Резервен състезател от скамейката, вкаран в играта, защото звездата на отбора си е счупил крака.

След края на нападенията през лятото Рот и лекарят на вампирите бяха работили активно, за да осигурят място за болните, но, както всичко друго, и това отнемаше време. След като толкова много къщи бяха ограбени от Обществото на лесърите, никой не намираше за добра идеята да използват някой от имотите на расата, защото само Господ знаеше още колко адреса бяха станали тяхно достояние. Кралят искаше да купи нова сграда, но мястото трябваше да е откъснато и…

Рив се замисли за Монтраг.

Войната наистина ли беше стигнала дотам, че да се налага да убият Рот?

Този риторичен въпрос изникна в съзнанието му благодарение на вампирската кръв от майка му, но не предизвика никакви емоции в него. Сметките ръководеха мислите му. Сметки, необременявани от морал. Не подлагаше на съмнение заключенията, до които беше стигнал след напускането на дома на Монтраг. Решимостта му само нарастваше.

— Благодаря ти, Скрайб Върджин — промърмори той, когато таратайката се отстрани от пътя му и неговото отклонение се изпречи пред погледа му като подарък, а рефлектиращият зелен знак беше като етикет с неговото име.

Зелен…?

Рив се озърна. Червеното започваше да избледнява и другите цветове бяха станали видими за двуизмерното му зрение. Той въздъхна дълбоко от облекчение. Не искаше да се появи надрусан в клиниката.

Точно както се очакваше, започна да чувства студ, въпреки че температурата в бентлито беше двайсет и един градуса. Протегна се и усили отоплението. Студът беше друг добър, макар и създаващ неудобства индикатор, че лекарството започва да действа.

Откакто се беше родил, трябваше да пази в тайна какъв е всъщност. Гълтачите на грехове като него имаха два възможни избора: или се правеха на нормални, или отиваха в колонията, изхвърлени от обществото като токсичен отпадък, какъвто в действителност бяха. Това, че беше само наполовина симпат , нямаше никакво значение. Ако у някого има нещо симпатско , се приемаше за един от тях и то не без основание. Проблемът на симпатите бе, че те харесваха злото у себе си твърде много, за да им се има доверие.

Например тази вечер. Ето на какво беше способен той. Един разговор и бе готов да дръпне спусъка, при това не защото се налагаше, а защото го искаше. Или по-скоро нуждаеше се да го направи. Игрите на власт бяха като кислород за лошата му страна, едновременно неопровержими и необходими. И причините за избора му бяха типични за един симпат . Бяха от полза само за него и за никого другиго. Дори не и за краля, който му беше донякъде приятел.

Ако вампир научеше за гълтач на грехове на свобода, живеещ сред останалото население, по закон той беше длъжен да докладва, за да може въпросният индивид да бъде депортиран и третиран като престъпник. Местонахождението на социопатите трябваше да бъде контролирано и те да бъдат държани настрана от онези, подчиняващи се на морала и закона. Такъв беше инстинктът за оцеляване на всяко общество.

Двайсет минути по-късно Рив спря пред желязна порта, която бе с откровено промишлено предназначение и всякаква липса на естетика, лишена бе от каквато и да било елегантност. Не представляваше нищо повече от здраво заварени винкели, увенчани с бодлива тел. Отляво имаше интерком и когато той свали стъклото, за да натисне бутона, охранителните камери се насочиха към бронята на колата му, предното стъкло и вратата на шофьора. Така че напрегнатият тон на женския глас, който отговори, не беше изненада за него.