Дж. Уорд - Отмъстена любов

Беше извън строя. Не поемаше товара равномерно. Рот се чувстваше по подобен начин.

Тази проклета война с Обществото на лесърите продължаваше прекалено дълго и въпреки цялата си мощ и решителност расата им не успяваше да победи. Въпреки че позициите им срещу врага бяха стабилни, те губеха лека-полека, защото продължаваха да умират невинни.

Обърна се към стълбите и почувства ужаса и страхопочитанието, изпитвани от двете жени, които седяха на пластмасовите столове в чакалнята. Те бързо скочиха на крака и му се поклониха. Тяхната почтителност го накара да се чувства все едно го бяха сритали в топките. Той беше тук, за да остави най-новата, но далеч не последната жертва, а двете жени все още му отдаваха почит.

Той им се поклони в отговор, но не успя да обели нито дума. В момента речникът му се състоеше единствено от цветущи изрази из репертоара на Джордж Карлин 1 1 Джордж Карлин — американски комик. — Бел.ред. и всичките бяха предназначени за него самия.

Сестрата, която беше играла ролята на параван, сгъна използвания по-рано чаршаф.

— Господарю мой, може би ще желаете да се видите с Хавърс. Ще излезе от операция след петнайсет минути. Виждам, че сте ранен.

— Трябва да се върна обратно на… — Спря, преди думите „бойното поле“ да се бяха изплъзнали от устата му. — Трябва да вървя. Моля, уведомете ме, когато семейството на убития се появи. Искам да се срещна с тях.

Сестрата се поклони ниско и зачака, защото искаше да целуне масивния черен диамант на средния пръст на дясната му ръка. Рот стисна недовиждащите си очи и протегна ръка, за да й предостави онова, което тя искаше да почете. Пръстите й бяха хладни и меки, когато докосна плътта му, а дъхът и устните й нежни, но въпреки това той се почувства като ударен. Тя се изправи и заговори с благоговение:

— Пожелавам ви благословена нощ, господарю мой.

— На теб също, вярна поданице.

Той се обърна и изтича нагоре по стълбите, тъй като се нуждаеше от повече кислород, отколкото клиниката предоставяше. Стигна до последната врата и се сблъска със сестра, влизаща със същата скорост, с която той излизаше. При удара събори черната чанта от рамото й и едва успя да улови жената, преди и тя да се е озовала на пода.

— Майната му — изруга той и падна на колене, за да вдигне вещите й. — Съжалявам.

— Господарю мой! — Тя се поклони ниско и после очевидно осъзна, че той събира нещата й. — Не трябва да го правите. Моля ви, нека…

— Не, вината е моя.

Той напъха нещо, приличащо на пола и блуза в чантата и едва не я удари с глава, когато тръгна да се изправя. Отново я задържа, като я хвана за ръце.

— По дяволите, съжалявам. Отново.

— Добре съм. Честна дума.

С несръчни движения заради това, че той бързаше, а тя беше смутена, най-накрая успя да й подаде чантата.

— Държиш ли я? — попита той, готов да започне да се моли на Скрайб Върджин най-сетне да се озове отвън.

— Да, но… — Тонът й изведнъж стана напълно професионален. — Вие кървите, господарю.

Той не обърна внимание на коментара й и внимателно я пусна. Облекчен, че е стъпила стабилно на краката си, й пожела лека нощ и всичко най-добро на Древния език.

— Господарю, не трябва ли да се прегледате при…

Той отвори последната врата със замах и се отпусна, когато в дробовете му нахлу свеж въздух. Дишайки дълбоко, той прочисти съзнанието си и се облегна на алуминиевата врата на клиниката. Почувства в очите си познатата болка, вдигна очилата и потърка нос. Така. Следваща спирка… адресът, отбелязан на фалшивата лична карта на лесъра .

Имаше да прибира урна.

Пусна очилата да застанат обратно на мястото си, изправи се и…

— Не бързай толкова, господарю — заговори Ви, материализирал се точно пред него. — С теб имаме да си поговорим.

Рот оголи кучешките си зъби.

— Не съм в настроение за разговори, Ви.

— Кофти късмет.

Елена наблюдаваше как кралят на расата им едва мина през вратата на път за навън. Беше огромен и плашещ на вид. Това, че беше почти повалена от него, добави последната капка към драматичните събития от вечерта.

Приглади косата си, постави чантата обратно на рамото си и тръгна надолу по стълбите, след като премина през нужната проверка. Беше закъсняла за работа само с един час, защото — чудо на чудесата — медицинската сестра на баща й се оказа свободна тази вечер и успя да дойде по-рано. Беше благодарна на Скрайб Върджин за съществуването на Лузи.