Дж. Уорд - Отмъстена любов

Когато най-лошата част от пристъпа премина, баща й не се беше държал така ужасно, както можеше да се очаква и тя предположи, че това се дължеше на току-що изпитите лекарства. Преди да започне да ги взема, кризата можеше да продължи цяла нощ, така че до известна степен тази вечер беше проличал някакъв прогрес.

Въпреки всичко сърцето й се късаше.

Когато стигна до последната камера, Елена почувства чантата си още по-тежка от преди. Беше решила да отложи срещата и да остави дрехите си у дома, но Лузи я беше разубедила. Въпросът, зададен й от нея, се беше загнездил дълбоко в съзнанието й: „Кога за последно си излизала от къщи по друга причина, освен да работиш?“.

Елена не й отговори, защото по природа беше затворена… а и защото наистина не знаеше какво да каже.

Именно това се опитваше да й обясни Лузи, нали? Онези, които се грижеха за болен близък, трябваше да обръщат внимание и на себе си, а част от това изискваше да имат личен живот. Бог беше свидетел, че Елена непрекъснато го повтаряше на роднините на хронично болни пациенти, като съвета бе и разумен, и практичен.

Или поне когато го даваше на другите. Щом опреше до нея, се чувстваше, сякаш постъпва като егоист.

Така или иначе, срещата вече беше факт. След края на смяната й малко преди изгрев-слънце нямаше да има време да се прибере до вкъщи и да провери как е баща й. Тя и мъжът, поканил я да излязат, нямаше да имат на разположение повече от час, за да си поговорят в отворената през цялата нощ закусвалня, преди нахлуването на слънчевите лъчи да сложи край на всичко.

И все пак тя очакваше излизането с такова нетърпение, че чак се чувстваше виновна.

Боже… колко типично. Съвестта й я дърпаше на една страна, самотата на друга.

Озовала се в чакалнята, тя се втурна право при старшата сестра, седнала зад бюрото на рецепцията.

— Много съжалявам, че…

Катя спря работата си и протегна ръка към нея.

— Как е той?

Елена успя само да примигне. Неприятно й беше, че всички в службата й са наясно за проблемите на баща й, а някои дори бяха ставали свидетели на най-тежките кризи.

Въпреки че заболяването му донякъде го беше лишило от гордостта му, все нещичко от нея му беше останало.

Тя потупа ръката на шефката си и отстъпи настрани.

— Благодаря, че попита. Вече е по-спокоен и медицинската сестра е при него. За щастие тъкмо му бях дала лекарствата.

— Имаш ли нужда от малко време, за да се успокоиш?

— Не. Какво е положението?

Катя се усмихна тъжно, сякаш си бе прехапала езика. Отново.

— Не е необходимо да си толкова силна.

— Необходимо е. — Елена се огледа наоколо, като се опита да прикрие потръпването си. Още членове на персонала се приближаваха към нея по коридора, възседнали вълната на загрижеността. — Какви са задачите ми за днес?

Трябваше да се отърве от… Никакъв шанс.

Не след дълго всички, с изключение на сестрите в операционната, които асистираха на Хавърс, оформиха кръг около нея и гърлото на Елена се сви при звука на състрадателния хор от страна на колегите й. Изпитваше клаустрофобия като бременна жена в асансьор.

— Добре съм. Благодаря на всички.

И последната сестра се доближи, а след като изрази съчувствието си, жената поклати глава и каза:

— Не че искам да говоря за служебни въпроси, но…

— Моля те, говори — веднага каза Елена.

Сестрата се усмихна с респект, като че възхитена от куража й.

— Ами… Той е тук. В стаята за прегледи е. Да донеса ли монета?

Всички изпъшкаха. На всички беше ясно за кого сред множеството им пациенти от мъжки пол става дума и импровизираното бинго обикновено решаваше кой да се заеме с него. Губеше този, който беше посочил най-далечната дата от тази върху монетата.

В общи линии всички сестри спазваха професионална дистанция към пациентите, защото така трябваше, иначе биха изхвърчали. В неговия случай стояха настрани не от загриженост за работните си места. Повечето жени се чувстваха изнервени от присъствието му, дори и най-коравите.

А Елена? Не чак толкова. Да, у него имаше нещо мафиотско с тези костюми на тънки райета, прическата му тип ирокез и аметистовите очи, казващи: „Не се ебавай с мен, ако искаш да оживееш“. И беше вярно, че озовеше ли се затворена с него в стаята за прегледи, инстинктът й подсказваше да наблюдава с едно око изхода, в случай че се наложеше да го използва. А и на гърдите му имаше татуировки… И това, че винаги държеше бастуна в ръка, все едно бе не само помощно средство, но и оръжие. И…