Дж. Уорд - Отмъстена любов

Добре де, този тип караше и Елена да се чувства притеснена. Въпреки това тя се намеси в спора кой да вземе 1977 година.

— Аз ще го поема. Ще се реванширам, задето закъснях.

— Сигурна ли си? — попита някой. — Струва ми се, че тази вечер ти се насъбра достатъчно.

— Нека само изпия едно кафе. В коя стая е?

— Оставих го в трета — отвърна една от сестрите.

Елена се запъти към съблекалнята, последвана от радостни възгласи, остави нещата в шкафчето си и си сипа чаша от горещата ободряваща течност. Кафето беше достатъчно силно, че да я изпълни с енергия, за да свърши добре работата си, както и да освободи съзнанието й от мисли. Или почти да го освободи.

Докато отпиваше, се загледа в редиците боядисани в бежово шкафчета, разхвърляните по пода обувки и висящите от закачалките зимни палта. На плота в кухненския бокс стояха любимите чаши за кафе на всяка от тях, на рафтовете — любимите им видове закуски, а на кръглата маса имаше купа с… какво беше тази вечер? Пакетчета „Скитълс“. Над масата висеше табло, покрито с реклами за различни събития, изрязани купони и тъпи шеги, лишени от всякакъв хумор, както и снимки на сексапилни мъже. До него се намираше графикът със смените, представляващ бяла дъска, разграфена на квадратчета, покриващи следващите две седмици — всяко запълнено с име в различен цвят.

Някакво подобие на нормален живот, нищо особено само по себе си, докато не седнеш и не се замислиш за всички онези по света, които не успяват да запазят работата си или да се наслаждават на чувството за независимост, или са принудени да хабят енергия за незначителни подробности като например факта, че ако купиш дванайсет ролки двупластова тоалетна хартия, спестяваш петдесет цента.

Това още веднъж й напомни, че да водиш нормален живот беше привилегия, а не право и й тежеше ужасно, като мислеше за баща си, сврян в ужасната малка къща, за да се сражава с демони, съществуващи само в главата му.

Някога той беше имал живот и то какъв. Бил е член на аристокрацията, служил е на Съвета и е притежавал завидно образование. Имал е шелан , която го обожавала и дъщеря, която го изпълвала с гордост, а имението им било прословуто с тържествата си. Сега му бяха останали само халюцинации, които го измъчваха. Въпреки че гласовете, които чуваше, бяха само въображаеми, те представляваха не по-малко строг затвор, макар никой друг да не виждаше решетките и да не чуваше надзирателите.

Докато Елена миеше чашата си, не можа да не се замисли за несправедливостта във всичко това. Което вероятно беше добре. Въпреки всичко, видяно от нея в работата й, не беше привикнала към страданието и се молеше да не й се случва.

Преди да напусне съблекалнята, хвърли бърз поглед към огледалото в цял ръст до вратата. Бялата й униформа беше идеално изгладена и чиста като стерилна марля. По чорапите й нямаше бримки. По обувките с гумени подметки нямаше петна или драскотини.

Но косата й беше така разбъркана, както тя се чувстваше.

Разпусна я, нави кока си отново и постави ластика обратно на мястото му. После се запъти към стая номер три.

Картонът на пациента беше поставен в прозрачна пластмасова стойка, окачена на стената до вратата. Тя пое дълбоко въздух, взе го и го отвори. Беше доста тънък, като се имаше предвид колко често беше виждала пациента в клиниката, и нямаше отбелязана почти никаква информация, само името, телефона му и близък за контакти, в случая жена.

След като почука, тя влезе в кабинета със самоувереност, която не изпитваше, главата й беше високо вдигната, гърбът — изправен. Прикриваше безпокойството си с комбинация от поза и професионално усърдие.

— Как сте тази вечер? — попита тя и погледна пациента право в очите.

В мига, когато аметистовият му взор срещна нейния, тя вече не можеше да каже какво е излязло току-що от устата й и дали той е отговорил. Ривендж, син на Ремпун, изсмука всяка мисъл от главата й, изпразни съзнанието й, все едно източваше аквариум и я остави без искрица мисловна дейност.

А после се усмихна.

Този мъж беше същинска кобра. Наистина беше… хипнотизиращ, защото беше плашещ и защото беше красив. С прическата тип ирокез, суровото си лице и масивно тяло, той беше въплъщение на секса и властта и най-неочаквано всичко това бе облечено в… черен костюм на райета, очевидно ушит по поръчка.

— Добре съм, благодаря — отговори той, с което реши мистерията за това какво го беше попитала. — Ами ти?

Тя не отвърна веднага и той се усмихна леко, без съмнение защото беше наясно, че никоя от сестрите не обича да остава насаме в затворено помещение с него, което му доставяше удоволствие. Или поне това прочете тя в овладяното му и прикрито изражение.