Дж. Уорд - Отмъстена любов

— Господине… Не знаех, че имате записан час.

— Нямам.

Последва пауза.

— Тъй като случаят ви не е спешен и нямате час, може да се наложи да чакате доста дълго. Може би бихте желали да…

Той се втренчи гневно в обектива на най-близката камера.

— Пусни ме вътре. Веднага. Трябва да се видя с Хавърс. И случаят е спешен.

Трябваше да се върне в клуба и да провери как вървят нещата. Четирите часа, в които беше отсъствал тази вечер, представляваха цяла вечност, когато ставаше дума за интересите на „Зироу Сам“ и „Желязната маска“. На места като тези не просто се случваха гадости. Те бяха част от ежедневието, а само на кокалчетата на неговата ръка беше татуирано: „Дотук с глупостите“.

След миг грозната, но непробиваема порта се отвори и той веднага потегли по дългата километър и половина алея.

Появилата се след последния завой фермерска къща не подсказваше с нищо за мерките за сигурност, които бяха взети, или поне не ако се съдеше по фасадата. Двуетажната дървена постройка трудно можеше да бъде наречена колониална и беше лишена от всякаква пищност. Нямаше веранда. Нямаше щори. Липсваха комини, както и цветя. Сравнена със старата клиника на Хавърс, тази беше като бегло подобие на градинска барака.

Рив паркира срещу групата гаражи, в които държаха линейките и излезе от колата.

Фактът, че студената декемврийска нощ го накара да потрепери, беше още един добър знак и той се протегна към задната седалка на бентлито, за да вземе бастуна си и едно от многобройните си самурени палта. Освен вцепенеността друга неприятна страна на химическата му маска за пред света беше спадането на телесната температура, което превръщаше вените му в проводи на климатична инсталация. Животът му в тяло, което не чувстваше нищо и не подлежеше на затопляне, не беше забавен, но нямаше друг избор.

Може би ако майка му и сестра му не бяха нормални, досега щеше да се е превърнал в Дарт Вейдър и да се е отдал на тъмната си страна, прекарвайки дните си в разбъркване на мозъците на околните. Но озовавайки се в позицията на глава на семейството, се беше озовал в междинно положение.

Рив закрачи отстрани на къщата, придърпвайки яката на палтото по-плътно около врата си. Когато стигна до безличната на вид врата, натисна бутона на звънеца, прикрепен към алуминиевата рамка и се втренчи в електронното око. Само миг по-късно херметическата ключалка се отвори с просъскване и той бутна вратата, за да се озове в бяло помещение с размерите на голям дрешник. Обърна лице към камерата и още една ключалка се отвори, скрит панел се отдръпна назад и той слезе надолу по стълбите. Последва още една проверка. Още една врата. И най-накрая беше вътре.

Чакалнята беше подобна на тези във всяка друга клиника с редиците от столове, списания, поставени на малки масички, телевизор и няколко растения. Беше по-малка от тази в старата клиника, но беше чиста и добре подредена. Двете служителки на рецепцията се напрегнаха в мига, в който го видяха.

— Насам, господине.

Рив се усмихна на сестрата, която стана от бюрото си. За него „дългото чакане“ беше винаги в някой кабинет. Сестрите не обичаха да притеснява посетителите, чакащи на редиците столове, а също така не обичаха да е близо до тях.

Него това го устройваше. Не беше от най-социалните типове.

Кабинетът, към който го поведоха, не беше за спешни случаи и той го бе посещавал и преди. Беше посещавал всички кабинети.

— Докторът е в операционната, а останалата част от персонала е зает с пациенти, но някой колега ще ви прегледа възможно най-скоро. — Сестрата си тръгна на бегом, все едно бе чула сигнал, че сърцето на някой пациент е спряло и тя единствена притежаваше дефибрилатор.

Рив седна на кушетката за прегледи, без да съблича палтото си и стиснал бастуна си в ръка. За да му минава времето по-бързо, той затвори очи и остави емоциите на околните да се просмучат в него и да създадат в съзнанието му панорамна гледка. Стените на приземието изчезнаха и емоционалната решетка на всеки отделен индивид изплува от мрака, представяйки пред симпатската му страна многообразие от варианти на уязвимост, тревоги и слабости.

У него беше дистанционното управление за всички тях и той инстинктивно знаеше кой бутон да натисне, за да разбере, че сестрата в съседната стая се тревожи дали още е привлекателна за своя хелрен … но въпреки всичко продължаваше да яде прекалено много на Първото хранене. А мъжът, когото превързваше, беше паднал по стълбите и си беше порязал ръката заради прекалено многото изпит алкохол. Фармацевтът от другата страна на коридора доскоро беше задигал ксанакс за свои лични нужди… докато не беше научил, че има монтирани скрити камери, чиято цел беше да го заловят.