Дж. Уорд - Отмъстена любов

Прислужницата сведе глава, промърмори нещо и пое към тях бавно и с предпазлива крачка, като че пристъпяше към свита змия. Постара се да не доближава Рив и след като постави подноса на масата, едва успя с треперещи ръце да сложи чашите върху чинийките.

Когато понечи да вземе чайника, беше повече от ясно, че ще го разлее.

— Нека аз — предложи Рив и посегна.

Жената се отдръпна от него, а дръжката на чайника се изплъзна от ръката й и той полетя към пода. Рив улови нагорещения сребърен съд в дланите си.

— Какви ги вършиш? — извика Монтраг и скочи от канапето.

Жената доген се сви и вдигна ръце към лицето си.

— Съжалявам, господарю. Много съжалявам…

— Млъквай и ни донеси лед.

— Вината не е нейна. — Рив спокойно хвана дръжката и наля чая. — А на мен нищо ми няма.

И двамата го гледаха втренчено, като че очакваха да заподскача наоколо под съпровода на охкания. Рив постави сребърния съд на масата и се взря в бледите очи на Монтраг.

— Една бучка захар? Или две?

— Да ти предложа ли… Да ти предложа ли нещо за изгарянето?

Ривендж се усмихна и разкри кучешките си зъби пред своя домакин.

— Съвсем добре съм.

Монтраг изглеждаше обиден, че не може да направи нищо и насочи неудовлетворението си към слугинята.

— Изложи ме до немай-къде. Остави ни.

Рив хвърли поглед към жената доген . За него емоциите й представляваха триизмерна мрежа от страх, срам и паника. Плетеницата запълваше пространството около нея също така ефективно, както собствените й кости, мускули и кожа.

Не се притеснявай , изпрати й своята мисъл той. И знай, че ще оправя нещата.

На лицето й се изписа изненада, но раменете й вече не бяха толкова напрегнати и тя се отдалечи към вратата далеч по-спокойна.

След като излезе, Монтраг прочисти гърло и седна обратно на мястото си.

— Не мисля, че ще я задържим. Напълно некадърна е.

— Нека започнем с една бучка. — Рив пусна кубчето захар в чая. — А после ще видим дали искаш още.

Подаде му чашата, но не достатъчно близо и на Монтраг му се наложи да стане отново и да се наведе над масата.

— Благодаря.

Рив не пускаше чинийката, докато натрапваше в съзнанието на своя домакин промяна на мнението му.

— Аз явно изнервям жените. Вината не беше нейна.

Рязко отпусна хватката си, при което Монтраг залитна и едва задържа фината порцеланова чаша.

— Опа. Не разливай. — Рив се отпусна обратно на своето канапе. — Ще е жалко да оставиш петно на този красив килим. „Обюсон“ е, нали?

— Да. — Монтраг отново се настани на мястото си и се намръщи, без да може да разбере защо изведнъж се беше почувствал различно по отношение на прислужницата си. — Да, точно така. Баща ми го купи преди много години. Имаше изискан вкус, не си ли съгласен? Тази стая беше създадена специално за този килим, защото има такива големи размери, а цветът на стените беше избран да подчертае прасковените му тонове.

Монтраг огледа кабинета и се усмихна сам на себе си, докато отпиваше, а малкото му пръстче стърчеше настрани като развят флаг.

— Как е чаят ти?

— Отличен е. Ти няма ли да пиеш?

— Не си падам по чая. — Рив изчака, докато чашата не се озова отново пред устните на мъжа. — Говореше за убийството на Рот.

Монтраг се задави. Капки „Ърл грей“ се разлетяха наоколо по предницата на червения му смокинг и по прекрасния бледооранжев килим от татко. Започна да потърква петната с неуверена ръка, а Рив му подаде салфетка.

— Ето, използвай това.

Монтраг я пое и взе да потупва непохватно гърдите си, а после повтори движението върху килима със същата липса на ефект. Очевидно той беше от онези, които създаваха хаоса, а не от справящите се с него.

— Та за какво говореше? — промърмори Рив.

Монтраг хвърли салфетката на подноса и се изправи на крака, остави чая си и започна да крачи из помещението. Спря пред огромен пейзаж, изобразяващ планина, и очевидно се възхищаваше на драматичната сцена, представляваща войник, молещ се към небесата. Заговори с лице към картината.

— Наясно си, че много от нашите кръвни братя бяха избити при набезите на лесърите .

— А пък аз си мислех, че бях направен лийдайър на Съвета само заради личните ми качества.

Монтраг хвърли поглед през рамо и вирна брадичка с типичен аристократичен маниер.

— Изгубих баща си и майка си, както и всичките си първи братовчеди. Погребах ги до един. Мислиш ли, че ми беше забавно?

— Моите съболезнования. — Рив положи дясната си длан на сърцето и сведе глава, въпреки че ни най-малко не го беше грижа. Нямаше да допусне да бъде манипулиран с изреждане на загубите. Особено като се имаше предвид, че в случая ставаше дума за алчност, а не за скръб.