Дж. Уорд - Звярът

— Знаеш ли, цялото това издирване на вампири е просто загуба на време. — Тя се усмихна тъжно. — Прекрасно си давам сметка, че не съществуват наистина и определено не и в Колдуел. Според мен по-добре ще бъде да се опитам да открия истинското си семейство, а не някаква фалшива фантазия, не мислиш ли?

— Може би затова се поувлече с тях. Ала признавам си, че и аз не останах по-назад.

— Семейство — промълви Джо, все така загледана в снимката. — Истинско семейство. Ето какво искам да открия.

— Костюм ли да си облека? — Рейдж се показа от банята, гладко избръснат, с почти суха коса и хавлия около кръста. — Мери…

— Идвам — долетя откъм коридора. — Тъкмо помагам на Бити.

— Недей да бързаш.

Широко усмихнат, той се отправи към дрешника. Церемонията щеше да започне след половин час, така че все още имаше достатъчно време, за да избере точно коя черна копринена риза да си облече.

— Копелета! — изкрещя с цяло гърло. — Вие поднасяте ли ме?!

В същия миг стаята се изпълни с около дванадесет различни смехове и братята, неговата шелан и Бити се появиха, кикотейки се така, сякаш пълното обезобразяване на гардероба му беше тоооооооооолкова забавно.

Все едно някой беше изповръщал цял куп „Спасители на плажа“ върху нещата му.

— Дъска за сърф? Рибарска мрежа? Това… това харпун ли е? — Той подаде глава от вратата. — Къде изобщо намерихте харпун в Колдуел, ненормалници такива?

— Интернет — каза някой.

— Амазон — уточни друг.

Рейдж извъртя очи и посочи към Бити.

— Ти също си забъркана в това, a? Et tu , Битс?

Момиченцето се разсмя още по-силно, а той се върна в дрешника и взе надуваемата акула.

— Колко време ви отне да я надуете?

Той запрати кошмара в спалнята, а Вишъс вдигна ръка.

— Това бях аз. Само че използвах помпа. И в интерес на истината, спуках първата.

— Добре, че имахме резервна — изтъкна Бъч.

— Вие сте ненормални. Ненормални!

— Никога няма да се изтърка — заяви Рот. — Никога. Дори и без да мога да видя, това си беше страхотно попадение… истинско шиб… искам да кажа… така де…

— Ха! — заяви Рейдж на краля. — Как ти се харесва? Не е толкова лесно, господарю, нали?

— Строго погледнато, мога да заповядам да те обезглавят за подобна дързост.

— Все с това ни заплашваш.

Рейдж извъртя очи, докато множеството се разпръскваше, а той се върна в дрешника, проправяйки си път през… господи, това препарирана херинга ли беше?

— Имате твърде много свободно време — провикна се, без да се обръща към никого по-точно.

Пет минути по-късно излезе, облечен в съвсем същите дрехи, с които беше отишъл на интервюто с Рим.

Двете жени в живота му бяха приседнали на ръба на леглото: Мери — в черна рокля, а Бити — в яркосиня рокличка, ушита набързо и с гордост от догените в имението. И двете имаха сребристи ленти около кръста си, а върху завивката между тях почиваха две дълги сатенени панделки в синьо, черно и сребристо.

— О, момичетата ми. — Просто трябваше да спре и да им се полюбува. — О, моите красиви жени.

И двете се изчервиха. Мери се съвзе първа и като се изправи, протегна ръка на Бити.

— Ето ги панделките ти — заяви, докато се приближаваше до него.

— Нашите панделки — поправи я той.

Излязоха заедно от стаята и се сляха с потока от други хора, които се спуснаха по великолепното стълбище, минаха през скритата врата и поеха по подземния тунел.

— Толкова е дълъг — каза Бити, докато вървеше между тях. — Тунелът е толкова дълъг.

— Мястото е наистина голямо — измърмори Рейдж.

— Никой никога ли не се губи?

Мислите му се насочиха към Ласитър.

— Не — изръмжа. — Всички винаги успяват да намерят пътя обратно. Особено падналите ангели с отвратителен вкус за телевизия.

— Засегнат съм от тази забележка — обади се Ласитър от задната част на групичката.

През складовото помещение. През кабинета. В спортната зала, обляна в светлината на стотици свещи.

До двукрилата врата, Лейла, Куин и Блей стояха до кувьозите, които бяха преместени в залата и украсени с бял плат за този свещен случай… и които щяха да бъдат върнати обратно в стаята на Лейла веднага щом това приключеше. До тях, седнал в инвалиден стол и облечен в костюм и вратовръзка, беше Лукас, член на семейството, макар и безмълвен.

Тази традиция бе от жизненоважно значение за вампирите и тъй като според медицинския екип новородените бяха достатъчно стабилни, не можеше да бъде отлагана повече.