Дж. Уорд - Звярът

Пълна. Тишина.

А после Бити каза със слабо гласче:

— Когато дойда да живея с вас?

— Мамка му — измърмори той. Въпреки че кралят беше повдигнал въпроса за ругатните. — Искам да кажа, по дяволите.

— Да живея с вас? — повтори момиченцето.

Мери се прокашля, а Рейдж се опита да седне, въпреки че нямаше достатъчно сили за каквито и да било вертикални движения.

— Бити — каза неговата шелан. — Опитах се да намеря чичо ти. Всъщност, много хора се опитаха да го открият… безуспешно. Не знам какво се е случило с него, нито къде е… не мога дори да предположа. Но в случай че той не е… на разположение… с Рейдж си говорихме, и нали разбираш, не се опитваме да заемем мястото на твоята мамен. Нищо такова. Просто… наистина ще се радваме, ако си помислиш дали не би искала да се преместиш при нас. Можем да започнем временно и ако не ти хареса, винаги би могла…

Разнесе се някакъв тъп звук и Мери млъкна.

А Рейдж усети миризмата на сълзи.

— Какво става?! — Той заопипва наоколо с ръце. — Какво не е наред? Какво прави тя…

Изведнъж две малки ръце се обвиха около врата му и гласът на Бити се разнесе в ухото му.

— Това означава ли, че ти ще ми бъдеш баща?

Рейдж усети, че нещо го задавя. А после отвърна на прегръдката й, внимавайки да не я смачка.

— Ако ме искаш… — Окей, май беше изгубил способността си да говори. — Да, да, ще ти бъда.

Усети как Мери го милва по гърба и усети щастието на неговата шелан да изпълва въздуха, ала това не му беше достатъчно. Притегли я към себе си, така че сега и двете жени бяха притиснати до гърдите му.

Значи това… това бе неговото семейство, помисли си с внезапен прилив на гордост. Това бяха неговите момичета.

Усмивката, разляла се върху лицето му, бе толкова широка, че той си знаеше — бузите му никога нямаше да бъдат същите.

Особено когато си спомни как държи М. Р. в кухнята и се взира в стая, която не вижда, а сърцето му се свива от болка за всичко, което никога нямаше да има.

А ето го сега — всичко, което искаше, бе не само достижимо, но и се намираше в прегръдките му.

— Може ли да се преместя още тази вечер? — попита Бити. — И кога ще се запозная с всички?

Децата се възстановяват невероятно бързо , мислеше си Мери по-късно, докато тримата с Бити и Рейдж паркираха пред имението на Братството.

Въпреки всичко, което беше преживяло, момиченцето посрещаше перспективата за един съвсем различен живот с отворено сърце, готово за всичко, развълнувано, щастливо. Но разбира се, то бе с хора, които го обичаха, дори и ако изглеждаше твърде рано, за да говорят за обич.

Не че не беше имало и тъга. Особено когато двете с Бити се качиха в таванската стаичка в „Убежището“, за да вземат куфарите й. Когато момиченцето я беше попитало дали може да вземе и нещата на майка си, очите на Мери се бяха изпълнили със сълзи. И разбира се, урната.

Ала като цяло, това бе щастливо събитие. И Мери се съсредоточаваше върху това.

Навярно се поизсили, когато спря досами каменните стъпала на имението, при положение че момиченцето имаше само два куфара и урната.

Може би просто искаше Бити в къщата… и всяко разстояние й се струваше прекалено голямо. След като Рейдж се обади на Рот, а самата тя — на Мариса, решиха, че тъй като става въпрос за настойничество, няма причина Бити да не се нанесе при тях още същия ден. Освен това по този начин на доктор Джейн и Мани щеше да им е по-лесно да я прегледат, а нищо не я задържаше в „Убежището“.

Фактът, че все още не бяха подписали нищо, я притесняваше мъничко, но Рим работеше върху този въпрос. Най-тревожното? Шестмесечният период на изчакване започваше тази вечер и докато той не изтечеше, нищо не беше окончателно.

И да, Мери щеше да продължи да издирва онзи хипотетичен чичо, въпреки че едва не получаваше инфаркт всеки път, щом си представеше как той се появява.

И все пак, неин дълг бе да постъпи така, както бе най-добре за Бити.

— Пристигнахме ли? — попита Рейдж. — Мисля, че пристигнахме. Бити, какво виждаш?

— Кой живее в тази къща? Семейство Мънстър? — попита момиченцето. — Прилича на къщата на семейство Мънстър, само дето… Колко е голяма?

— Стотина стаи. Тесничко е, но се справяме някак.

Рейдж намери опипом дръжката на вратата и я отвори. Слезе, пристягайки одеялата около кръста си, и едва не се препъна в бордюра.

Мери угаси двигателя и пусна ръчната спирачка. Погледна към Бити и видя, че момиченцето бе вдигнало очи към огромната каменна канара. В ръцете му, притисната до гърдите, беше урната с праха на майка му.