Дж. Уорд - Звярът

Изневиделица гневно ръмжене се надигна от гърдите на Рейдж и повдигна горната му устна… а звярът се раздвижи на гърба му, сякаш търсеше начин да излезе.

И това още повече се влоши, когато си представи някакъв мъж, застанал до Бити с цял куп гениални идеи в…

— Рейдж. Престани. Рано или късно, тя най-вероятно ще иска да излиза с някого…

— Само през шибания му труп някой ще докосне дъщеря ми…

— Рейдж, поеми си дълбоко дъх. — Тя го потупа по рамото, сякаш успокояваше лъв. — Напълно нормално е момиченцата да пораснат и да искат да се обвържат…

— Не. Тя няма да ходи по срещи. Никога .

Мери се разсмя.

— Знаеш ли, това би било наистина забавно, ако не се притеснявах, че си донякъде сериозен.

— Напълно съм сериозен.

— Пак се започва — въздъхна Мери. — Кълна се, с Бела ще трябва да ви запишем в някоя група за терапия, теб и Зейдист.

— Да! — заяви Рейдж. — Моят брат знае точно как стоят нещата. Солидарност между бащи…

Мери прекъсна тази тирада, като натика малката планина от паста за зъби в устата му.

— Млъквай и си мий зъбите, миличък. Ще говорим за това след преобразяването й. След дванадесет-петнадесет години.

— Бджаеху хасдпи книджил.

— Какво беше това?

— Нищо няма да се промени.

Само че беше добро момче и послушно си изми зъбите. След което двамата с Мери си взеха душ… където се случиха разни неща…

КОИТО МУ НАПОМНИХА ТОЧНО ЗАЩО НЯМАШЕ ДА ИМА НИКАКВИ СРЕЩИ. НИКОГА.

Когато най-сетне лежаха в голямото си легло, Рейдж намести своята възлюбена до себе си и изпусна дъха си с въздишка, която трая около век и половина.

— Лампите угасени ли са? — попита след миг.

— Ммм-хммм.

Той я целуна по главата.

— Защо най-хубавите неща все се случват, когато съм сляп? Бях сляп, когато те срещнах. А сега… тя е тук и аз съм сляп.

— Вероятно е твоята версия на талисман за късмет.

Рейдж се взря в празнотата над главите им, докато Мери се прозяваше толкова силно, че челюстта й изпука.

Вече заспиваше, когато клепачите му отново се отвориха.

— Мери?

— Хмм-ммм.

— Благодаря ти — прошепна той.

— За какво?

— За това, че ме направи баща.

Мери повдигна глава от сгъвката на ръката му.

— За какво… Не аз направих това.

— Определено ти беше тази, която ни даде семейството ни. — По дяволите, щеше му се да може да я види. Вместо това трябваше да се задоволи със спомена за красивото й лице… добре, че беше прекарал толкова време, съзерцавайки своята шелан.

— Изцяло ти беше тази, която ме направи баща, аз умирах на онова бойно поле и ти ме спаси. Ако не го беше сторила, никога нямаше да имаме Бити, защото щяхме да бъдем в Небитието, а тя щеше да остане тук долу, сама. Ти направи така, че това да се случи. И не става дума само за това, че ми спаси живота. Беше до Бити от мига, в който тя загуби родния си баща, не се отдели от нея и когато първо братчето, а после и майка й починаха. Работеше с нея и й помогна да излезе от черупката си. А после, когато решихме да опитаме това, ти задейства цялата процедура и се погрижи всичко да бъде направено както трябва. Помогна ми със съвета за интервюто. Съсредоточи се върху Бити. Ти… ти си тази, която направи така, че всичко това да се случи, моя Мери. Ти ме дари с дъщеря, дори и да не бе с утробата ти. И това е най-големият дар, който една жена може да даде на мъжа си. Така че… благодаря ти. За семейството ни.

Докато сладкият аромат на сълзите на неговата шелан изпълваше въздуха, Рейдж намери лицето й в мрака и притегли устните й към своите. Целувката, която й даде, беше целомъдрена и благоговейна, израз на благодарността му.

— Наистина те бива с думите, знаеш ли това — каза тя дрезгаво.

— Просто съм откровен. Това е всичко.

Когато Мери отново се отпусна върху гърдите му, Рейдж затвори очи.

— Обичам те, моя Мери Мадона.

— А ти винаги ще бъдеш моят принц с лъскави вампирски зъби.

— Наистина ли?

— Ммм-хмм. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога. Ти и Бити.

— Това е толкова мило. — Той отново въздъхна. — Обаче толкова ми е жал за Битс…

Мери отново повдигна глава.

— Защо?

— ЗАЩОТО НИКОГА НЯМА ДА ИЗЛИЗА НА СРЕЩИ…

— Рейдж, сериозно. Трябва да престанеш…

Седнала в дъното на кафенето, Джо вдигна глава, когато Бил се приближи до масата.

— Трябва да престанем да се срещаме по този начин.

Репортерът се засмя и седна, оставяйки латето пред себе си.

— Добра новина.

— Намерил си ресторанта, за който говореше Хулио?