Каролин Джес-Кук - Дневникът на един ангел хранител

Тук се налага да направя едно отклонение. Не знаех нищо за истинските си родители. Бяха ми казали, че са загинали при катастрофа, когато съм била съвсем малка, и истината е, че хората, които се грижеха за мен до юношеството ми, може да са били престъпници или нещо подобно, но ме опазиха жива. Почти.

Ето защо не само нямах и най-малка представа какво ще се случи в този момент от живота ми, но и какво мога да направя, за да подобря нещата. След като баща ми е жив и здрав, защо трябваше да свърша така?

Седнах на леглото до бебето и наблюдавах как младият мъж плачеше безутешно над тялото на мъртвата.

И така, седях до самата себе си, съзерцавайки как баща ми ридае над тялото на майка ми.

От време на време в пристъп на мъка забиваше юмрук в нещо чупливо или сритваше спринцовките из стаята. Най-накрая разярен изсипа чекмеджетата от скрина на пода.

Много по-късно научих, че двамата се били скарали по-рано през деня. В беса си той дори паднал по стълбите. Била му казала, че всичко е свършено. Но не го казвала за първи път.

Най-сетне някой повика полицията. Възрастен сержант хвана Мик за ръка и го изведе навън. Това бе шефът на полицейския екип Хиндс, на когото тази сутрин бяха връчили призовка за бракоразводно дело, заведено от жена му французойката, най-вече заради голямата сума пари, която бе загубил, залагайки на кон, препънал се при последното препятствие, и заради останалата празна детска стая. Въпреки лошото си настроение сержант Хиндс изпита съчувствие към Мик. В коридора спори известно време с колегите си дали да му сложат белезници. Ясно било, че момичето е наркоманка, и също така било ясно, че е починало при раждане. Колежката му обаче държеше да спазят устава. Това означаваше поне няколкочасов разпит, подробен доклад и, следователно, никакви дисциплинарни санкции от висшестоящите.

Канцеларщина. Тъкмо благодарение на канцеларщината ме разделиха от биологичния ми баща. Пак заради канцеларщината младият ми живот пое в определена посока.

Сержант Хиндс затвори очи и притисна пръсти в челото си. Тръгнах до него, изгаряща от нетърпение да разбера коя съм, и крещях в ухото му, че Мик е моят баща, че час по-скоро трябва да закарат бебето в болница. Никакъв резултат. Едва сега осъзнах разликата между сержант Хиндс и Мик, причината да мога да стигна до единия, но не и до другия. В обвивката от емоциите, егото и спомените на Мик се бе появила пролука точно в мига, в който заговорих с него, и също както след силен порив на вятъра, който отронва ситни камъчета от основата на една стена и дъждовните капки успяват да проникнат и да навлажнят зида, аз бях успяла да стигна до съзнанието му. Черупката на сержант Хиндс се оказа непробиваема. Имах възможност да се уверя, че някои хора ме чуват, а други — не. В повечето случаи бе и въпрос на късмет.

Марго изплака протяжно. Долових леко пропукване в черупката на сержант Хиндс, но навикът да следва правилника взе превес.

— Добре — обърна се той към екипа си, събран в коридора на сградата. — Ти — посочи той първия мъж до себе си, — заведи младежа в управлението за разпит. А ти — обърна се той към следващия в редицата, — повикай линейка. Веднага!

Полицайката го гледаше в очакване.

— Повикай следователя — въздъхна той.

В безсилието си тичах от човек на човек, умолявах всеки по отделно да не арестуват младежа. По едно време дори изкрещях от безсилие. Видях как слагат белезници на Мик и го отвеждат далеч от Марго. До него, в паралелно време, отворило се като процеп в настоящето, видях как на следващата сутрин баща му идва да го освободи, след което ден след ден, седмица след седмица Мик изтиква мисълта за Марго все по-дълбоко в съзнанието си, докато най-сетне тя се превърна в поредното изоставено дете, хранено с тръбичка в „Ълстър Хоспитал“, а на пластмасовата ваничка, която му служеше за легло, стоеше лепенка с надпис „Бебе X“.

В този момент планът ми се разгърна. Ако всичко, което Нан ми беше казала, се окажеше вярно, ако нищо не е строго фиксирано, то тогава щях да променя всичко в своя живот — образованието, изборите, които съм правила в личния си живот, непреодолимата бедност, в която газех до четирийсетата си година. Както и смъртната присъда, която тегнеше над сина ми в момента на моята смърт. О, да, всичко щеше да е друго от тук нататък.

Прекарах цели шест месеца в бродене по коридорите на детското отделение на „Ълстър Хоспитал“ — разбрах, че е така, защото когато я изписаха, Марго вече можеше да сяда. Наблюдавах как лекарите преглеждат детето — дребничко и пожълтяло, все още в кувьоз, към който водеха множество тръбички.