Каролин Джес-Кук - Дневникът на един ангел хранител

Плацентата на момичето съвсем не беше така наситеночервена, каквато помнех, че трябва да бъде. Тази тук бе далеч по-малка и някак тънка, като премазано на пътя животинче. При това кръвта не спираше да тече. Дишането бе плитко, а пулсът едва се долавяше. Трябваше да повикам някого.

Изправих се, за да поставя бебето на леглото, и забелязах, че е посиняло. Малката уста вече не се отваряше. Красивото куклено лице бе потънало в сън. Водопадите на гърба ми, които чувствах като криле, вече ридаеха и всяка тяхна сълза излизаше от самите ми недра. Подсказваха ми, че момиченцето умира.

Вдигнах бебето, събрах полите на дрехата си — бяла също като тази на Нан, сякаш в небесата разполагаха само с един шивач — и обвих с тях малкото телце. Усетих колко драматично тъничко е то. Едва ли имаше два килограма и половина. Малките юмручета, свити допреди миг до гърдите, започваха да се отпускат подобно на разтварящи се цветчета. Наведох се и доближих устните си до тези на детето и мощно издишах в тях. Един път. Два пъти. Малкото коремче бе опънато като матрак. Долепих ухо до гърдичките и ги потупах леко. Нищо. Опитах отново. Един път. Два пъти. Сетне ме осени нещо като интуиция. Или по-скоро инстинкт. А може би бях насочена. Сложи ръка върху сърцето.

Вдигнах отново детето и отпуснах длан върху гърдите му. За огромно свое изумление почувствах малкото сърце така, сякаш беше в моите гърди — прескачаше и работеше на пресекулки, все едно бе задъхващ се мотор на лодка, която едва се справя с високите вълни. От ръката ми струеше тесен лъч светлина. Повторих движението. Изведнъж в тъмнооранжевата светлина на отвратителната стая между дланта ми и детското телце засия бяла светлина.

Усетих как малкото сърце потрепва. Стиснах очи и извиках в съзнанието си всички добри неща, които съм направила в живота си, а за лошите искрено се разкаях — почти се молех, исках да си представя, че наистина съм ангелът хранител, така необходим на малкото дете, за да бъде върнато към живот, благодарение на силите на моето тяло.

С всяка следваща секунда светлината ставаше все по-силна и по-силна, докато по едно време сякаш изпълни цялата стая. Малкото сърце туптеше колебливо като да беше новородено теленце, което се опитва да се задържи на тънките си крака по тясна пътека. По едно време затуптя в гърдите ми — уверено и ясно, имах чувството, че ще ме оглуши, и избухнах в смях от облекчение. Сведох очи и видях как малкият гръден кош се вдига и отпуска ритмично, как устните порозовяват и потрепват при всяко поемане на дъх.

Светлината угасна. Загърнах момиченцето в чаршафа и го оставих на леглото. Майката лежеше в локва кръв, русата коса бе вече порозовяла, силна червенина бе избила по бледите страни. Опитах се да разбера дали сърцето й бие. Нищо. Затворих очи и се помъчих да извикам отново онази светлина. Нищо. Гърдите бяха студени. Бебето изскимтя. Гладно е, реших аз. Запретнах фланелката отпред и оставих детето до едната гърда с надеждата, че ще засуче. Притворило очи, момиченцето намери зърното и започна да дърпа.

Минаха няколко минути и го върнах на леглото. Побързах да сложа ръка върху гърдите на майката. Нищо. Хайде! Извиках. Допрях устни до нейните и издишах в устата й с всичка сила, но въздухът само изду бузите й, след което излезе навън, без да даде резултат.

— Остави я — чу се глас.

Извърнах лице. До прозореца стоеше някаква жена. Беше цялата в бяло. Очевидно това облекло е често срещано по тези места.

— Остави я — този път по-кротко промълви непознатата.

Тя беше ангел. Приличаше досущ на жената, която лежеше мъртва на пода — същата гъста руса коса, същата уста като човка. Дали пък не е роднина, дошла да я заведе у дома.

Ангелът вдигна на ръце родилката и тръгна към вратата, а в същото време виждах, че тялото бе все още на пода. Ангелът изви лице към мен и се усмихна.

— Тя се казва Марго — рече ангелът и погледна бебето. — Грижи се добре за нея.

— Но… — успях да промълвя аз и в това кратко „но“ имаше купища въпроси.

Вдигнах поглед, но ангелът беше изчезнал.

Първото нещо, с което трябваше да свикна, бе, че нямам криле. Поне не такива с пера.

Излиза, че художниците едва от четвърти век започват да рисуват ангелите с криле или по-скоро с дълги конструкции, които започват от рамото и стигат до пръстите на краката.

Това не са пера, а вода. Множеството представи за ангели в човешката история преминават през идеята за подобно на птица създание, способно да прелети между света на мъртвите и този на Бога, но идеята за крилете се променя. През шестнайсети век мъж от Мексико например пише за „dos rios“, или „двете реки“, в дневника си, но щом „ритнал камбаната“, роднините му на бърза ръка го изгорили. Друг мъж, този път от Сърбия, разказвал, че от плешките на ангела, който го посещавал, се стичали две струи вода. Момиченце от Нигерия пък рисувало картина след картина на красив небесен пратеник, който наместо криле имал на гърба си потоци вода, вливащи се в река, течащата вечно в подножието на Божия трон. Родителите й много се гордеели с нейното живо въображение.