Каролин Джес-Кук - Дневникът на един ангел хранител

Момиченцето било добре информирано. Но онова, което едва ли е знаело, е, че струите течност, започващи от шестия прешлен на ангела и свършващи на последния са връзка — пъпна връв, ако щете, между ангела и неговия или нейния „закрилян“. Вътре в тези „водни криле“ тече процес на запаметяване на всяка мисъл или действие, все едно ангелът го записва. Далеч по-добре от любителска или професионална камера. Наместо с думи, преживяванията и опитът попиват в течността, за да разкажат цялата история, така както се е случвала във всеки момент — усещането да се влюбиш за първи път например, заедно с целия набор от аромати и спомени, и дори протеклия в резултат на изоставяне в детството химически отзвук в организма. И така нататък.

Дневникът на ангела е в неговите криле. Така както са инстинктът, интуицията, познанието на всяко живо създание. Стига да си готов да слушаш.

Второто нещо, с което щеше да се наложи да свикна, бе идеята, че в ролята на мълчалив свидетел ще преживея отново целия си живот.

Може да се каже, че имах пълноценен живот. Но не и добър живот. Така че представяте ли си как се чувствах пред перспективата да премина отново през всичко това.

Хрумна ми дори, че връщането ми обратно е вид наказание, някакво завоалирано изтезание. На кого би му било приятно да се гледа като на екран? Кой не би се свил от неудобство от звука на собствения си глас, когато чува записа на гласовата си поща? Умножете многократно усещането и ще добиете приблизителна представа за това, в какво положение се намирах. Огледало, видеокамера, гипсов модел… всяко едно от тези неща е нищо в сравнение с това, да стоиш до самия себе си от плът и кръв, особено когато това ваше аз прецаква собствения ви живот.

През цялото време виждах и други ангели. Рядко общувахме помежду си като приятели например или като съмишленици, или като група с една и съща съдба. През по-голямата част от времето те бяха мрачни, самомнителни създания — бих казала по-скоро досадници. Всеки следеше своя „закрилян“ с такова старание и така отблизо, все едно вървеше по предпазните парапети на Емпайър Стейт Билдинг. Споходи ме отново чувството, което често изпитвах в училище, когато само аз бях с пола, докато другите момичета носеха панталони. Или пък бях тийнейджърка, боядисала косата си в розово, двайсет години преди това да се смята за готино. Ако искате, наречете ме Сизиф — бях отново там, където винаги съм била, удивена къде съм, защо съм и как ще се измъкна оттам.

Щом бебето започна да диша отново — щом Марго започна да диша отново — изтичах навън и сритах пияния в подножието на стълбите, за да го събудя. Най-сетне той отвори очи и докато се изправяше, забелязах, че е далеч по-млад, отколкото си мислех. Майкъл Алън Дуайър. Едва на двайсет и една. Студент по химия в Куинс Юнивърсити (съдейки по оценките му, беше на крачка от изхвърляне). Известен беше с името Мик. Цялата тази информация получих чрез допира на стъпалото ми до рамото на младежа. Не проумявах защо този метод не проработи с умрялото момиче преди малко. Можеше да спаси живота й.

Помогнах му да стъпи на крака, след което прошепнах в ухото му, че момичето от апартамент номер четири е починало и че там има и бебе. Той изви бавно глава, прокара няколко пъти пръсти през косата си, сякаш искаше да се отърве от идеята за подобно нещо. Опитах отново. Апартамент номер четири, тъпако. Мъртво момиче. Бебе. Има нужда от помощ. Веднага. Младежът се олюля и аз затаих дъх. Не ме ли чу? Продължих да му говоря. Точно така, тръгвай. Въздухът около него се раздвижи, сякаш думите ми успяха да разместят пластове, проникнаха в клетките му и събудиха инстинктите.

Той сложи крак на първото стъпало, мъчейки се да си спомни какво прави тук. Докато изкачваше няколкото стъпала, около главата му видях да се образува лек облак стрелкащи се като светкавици нервни и глиални клетки, макар и някак забавени в движението си в резултат на изпития алкохол.

От този миг нататък оставих любопитството да го води. Черната врата зееше широко отворена (благодарение на мен). Детето (Възможно ли бе това да съм аз?) вече плачеше сърцераздирателно с писъците на малко коте, което усеща, че се опитват да го удавят в казан с вода. Звукът достигна най-сетне до съзнанието на Мик и той се сепна, сякаш някой го зашлеви.

Стоях там, докато той се опитваше да съживи майката, опитах се да го спра, но в продължение на близо половин час той упорито разтриваше ръцете й с надеждата да ги стопли, викаше я и най-сетне се сети да повика Бърза помощ. Едва тогава ме осени прозрението, че те бяха любовници. Детето беше негово. Той беше баща ми.