Каролин Джес-Кук - Дневникът на един ангел хранител

Кимнах и тя пое дъх.

— Съгласно второто правило, трябва да я закриляш. Много сили ще се опитат да попречат на изборите й. Предпазвай я от тях, жизненоважно е.

— Чакай малко — вдигнах аз ръка. — Как така ще „попречат“? Вече съм направила своите избори. Нали това е причината да съм тук сега…

— Не ме ли слушаш?

— Да, но…

— Нищо не е непроменимо, дори когато се върнеш назад във времето. Няма как да го разбереш сега, но…

Тя замълча нерешително, сякаш се питаше дали съм достатъчно съобразителна да схвана какво ми говори. Или достатъчно издръжлива, за да се справя.

— Продължавай — подканих я аз.

— Дори това сега тук — аз и ти… вече се е случвало. Но ти не си в миналото, така както си се чувствала. Времето вече не съществува. Сега си тук и представата ти за бъдеще е все още замъглена. Ето защо ще изпиташ много нови усещания и внимателно трябва да обмислиш последствията.

Сърцето ми се сви.

— Добре. Какво е третото правило?

Нан посочи влагата, която струеше като мъгла зад гърба ми. Наречете го криле, ако искате.

— Трябва да водиш нещо като дневник за онова, което се случва с теб. Включително и преживяванията ти.

— Искаш да си записвам?

— Не, много по-лесно ще бъде. Ако се придържаш към първите две правила, няма да се наложи да правиш абсолютно нищо. Крилете ти ще вършат всичко вместо теб.

Вече се боях да попитам за четвъртото правило.

— И накрая — усмихна се тя отново. — Любов, Марго. Любов!

Тя целуна върховете на пръстите си и ги допря до челото ми, сетне сведе очи и започна да мълви молитва, която според мен бе на език, подобен на хинди. Запристъпвах от крак на крак и наведох глава. Най-сетне тя приключи. Отвори очи и видях бяла светлина на мястото на тъмните зеници.

— Ще те посетя отново — рече тя. — Не забравяй, че си ангел сега. Няма от какво да се боиш.

Бялата светлина в очите й се разпростря върху лицето, покри устата, спусна се по врата и ръцете, докато внезапен като експлозия облак я погълна и тя изчезна.

Огледах се. Долових едва чуто стенание от дъното на коридора. Бях попаднала в жилищна сграда. Тук-там по голите тухлени стени някой бе изрисувал графити със спрей. През открехнатата тясна входна врата се виждаше улицата, а домофонната система до нея бе покрита с петна от засъхнала бира. В подножието на стълбището за горните етажи спеше свит на кълбо пиян мъж.

Стоях неподвижно, докато се ориентирам. В първия миг поисках да изляза на улицата и никога повече да не се връщам на това място. Но в следващата минута ме обзе желание да последвам звука на стенанието в дъното на коридора. Когато казвам желание, нямам предвид любопитство или подозрение за нещо, а по-скоро нещо средно между интуицията, подтикваща една майка да провери какво прави нейният внезапно умълчал се малчуган и го заварва да се мъчи да напъха в сушилнята домашното коте, или онова странно усещане в стомаха, което те кара да провериш дали си заключила вратата, или когато предчувстваш, че ще те уволнят, или че си бременна.

Познато, нали?

Поех по коридора, минах покрай пияния и изкачих трите стъпала до първата площадка, а оттам по следващия коридор с две врати от едната и три от другата страна, всичките боядисани в черно, стигнах до място, откъдето стенанието — дълбоко, някак примитивно — се чуваше най-силно. Пристъпих напред. Вик. Име. Женски глас хълцаше. Приближих до вратата и спрях.

Колебанието ми трая само миг и вече бях вътре. Озовах се в дневната. Никакви светлини не бяха включени. Всичко тънеше в среднощен мрак. Успях да различа канапе и малкия силует на стар телевизор. Прозорецът бе отворен и вятърът отвън блъскаше завесите в перваза, а после навътре в масата, сякаш платът се чудеше да напусне ли помещението, или да остане там. Протяжен агонизиращ вой. „Възможно ли е никой друг да не го чува?“ бе първата ми мисъл. „Защо съседите не блъскаха вече по вратата?“ Сетих се. Намирах се в Източен Белфаст по време на демонстрациите. Всички бяха навън и се люлееха, припявайки мелодията на „Саш“ 1 1 Известна ирландска балада, създадена в чест на победата на крал Уилям III през 1691. След време станала популярна сред лоялистите от Ълстър и юнионистите от Северна Ирландия — Бел.прев. .

Навън започваха вълнения. Полицейски сирени ехтяха от няколко посоки. Звук от счупени бутилки. Викове, тропот на тичащи хора по паважа. Прекосих дневната, водена от писъка на непознатата.

Влязох в някаква спалня, където светеше само нощна лампа. Тапетите с цвят на люляк висяха разлепени тук-там, следите от мухъл и влажните петна на стената срещу мен бяха посипани със ситни черни точки като от сажди. Завивките и чаршафите на леглото бяха в пълен безпорядък. Коленичила до него като за молитва, млада руса жена със синя дълга фланелка дишаше учестено и стенеше. Двете тънки като пръчки ръце бяха покрити със синини, все едно се е била. Изведнъж тя се изправи на колене със стиснати очи, отметна назад глава и сви устни. Едва сега забелязах, че е бременна. Около нея имаше локва от червеникава вода.