Ками Гарсия - Прелестен мрак

Всичко, което тя искаше през целия си живот, беше да решава сама съдбата си. Сега това беше възможно и изглеждаше като някаква жестока шега на вселената.

Спрях пред портите, изключих двигателя и притворих за миг очи; спомените нахлуха в главата ми: надигащата се паника, виденията, сънищата, песента… Този път обаче Макон нямаше да бъде тук, за да ни помогне с щастливия край. Не беше останал никой, който да ни спаси от проблемите, а новите вече се задаваха на хоризонта.

Когато паркирах пред „Рейвънуд“, Лена седеше на прогнилата веранда и чакаше. Беше облечена в стара, плътно закопчана до горе риза, с дънки и носеше протритите си кецове „Чък Тейлърс“. За миг ми се стори, че времето се е върнало назад, три месеца по-рано, и днес е просто поредният обикновен ден в Гатлин. Но освен това тя носеше една от старите раирани жилетки на Макон и нищо не беше същото. Сега, след като Макон го нямаше, нещо в „Рейвънуд“ изглеждаше просто… погрешно. Както да отидеш в Окръжната библиотека на Гатлин, когато Мариан, единствената библиотекарка, не е там, или ДАР без най-важната си дъщеря на Американската революция, мисис Линкълн. Или кабинетът на родителите ми без мама.

„Рейвънуд“ изглеждаше все по-зле всеки път, когато идвах. Гледах арките, образувани от клоните на плачещите върби, и ми беше трудно да повярвам, че е възможно състоянието на градината да се влоши толкова бързо. Купища цветя като тези, които, когато бях малък, Ама упорито ме учеше да садя, се бореха да си намерят място в сухата земя. Под магнолиите стръковете зюмбюл се бяха преплели с хибискуса и навсякъде се виждаха незабравки, сякаш самата градина скърбеше, потънала в траур.

Което беше напълно възможно. Имението „Рейвънуд“ винаги беше имало собствен характер, собствена воля. Защо градината да е различна? Силната скръб на Лена определено не помагаше. Къщата отразяваше като огледало нейните настроения по същия начин, както го беше правила за Макон.

Преди да почине, той завеща „Рейвънуд“ на Лена и понякога се питах дали нямаше да бъде по-добре да не го беше правил. От ден на ден къщата изглеждаше все по-ужасно и неприветливо. Всеки път, когато изкачвах хълма, се хващах, че затаявам дъх в очакване и на най-малкия признак на живот, на нещо ново, нещо разцъфтяло.

Всеки път, когато стигах върха, всичко, което виждах, бяха само още и още голи клони.

Лена влезе във волвото и веднага започна да се оплаква:

— Не искам да ходя.

— Никой не иска да ходи на училище.

— Знаеш какво имам предвид. Онова място е ужасно. Предпочитам да остана тук и да уча латински цял ден.

Определено нямаше да бъде лесно. Как можех да я убедя да отиде някъде, където и аз не исках да ходя? Гимназията беше отврат. Универсална истина е, а който е казал, че това са най-хубавите години от живота ни, сигурно е бил пиян или е халюцинирал. Реших, че реверсивната психология е единственият ми шанс.

— Годините в гимназията са най-кошмарните в живота.

— Така ли?

— Със сигурност. Трябва да се върнеш.

— И как се предполага това да ме накара да се почувствам по-добре?

— Не знам. Да кажем, че времето в училище е толкова ужасно, че всичко след това ще ти се струва страхотно в сравнение с него?

— По твоята логика трябва да прекарвам целия си ден с директор Харпър.

— Може да се пробваш и за мажоретка.

Тя завъртя гердана си около пръста си и талисманите по него се блъснаха един в друг.

— Звучи ми изкушаващо.

Усмихна се, почти се засмя и разбрах, че ще дойде с мен.

Лена се отпусна на рамото ми и по целия път до училище останахме така.

Но когато стигнахме до паркинга, не успя да намери сили да излезе от колата, а аз не посмях да изключа двигателя.

Савана Сноу, кралицата на гимназия „Джаксън“, мина покрай нас, приглаждайки към тялото си тясната си тениска. Емили Ашър, нейната вярна дружка, вървеше след нея, без да спира да пише есемеси, докато се промъкваше между колите. Емили ни видя и дръпна Савана за ръката. Те застинаха на място, реакция на всяко добре възпитано от майка си момиче от Гатлин при среща с човек, който скоро е загубил близък роднина. Савана притисна учебниците си до гърдите си и кимна тъжно с глава към нас. Сякаш гледахме стар ням филм.

Чичо ти е на по-добро място, Лена. Той е пред портите на Рая и хор от ангели го води към обичния ни Създател.

Преведох посланието им на Лена, но тя вече знаеше какво си мислеха.

Спри!