Ками Гарсия: Прелестен мрак

Той не би искал това, Лена.

Тя закри лице с ръце и внезапен порив изтръгна подпорите на черната тента от влажната земя и я затъркаля надолу по хълма.

Бабата на Лена застана пред нея, затвори очите си и докосна внучката си съвсем леко с пръст по бузата. В мига, в който я докосна, всичко спря и знаех, че е използвала силите си на Емпат, за да погълне временно силите на Лена. Но тя не можеше да погълне и гнева й, никой от нас не беше достатъчно силен за това.

Вятърът спря и дъждът започна бавно да ръми. Възрастната жена дръпна ръката си и отвори очи.

Сукубата, която изглеждаше необичайно разрешена, погледна към небето.

— Утрото настъпи.

Слънцето беше започнало да си проправя път през облаците и над хоризонта, разпръсквайки странни късчета светлина и живот върху кривите редове с надгробни камъни. Нямаше какво друго да се каже. Инкубусите започнаха да се дематериализират, звук като от всмукване изпълни въздуха. Раздиране, така щях да мисля вече за начина, по който сякаш отваряха дупки в небето и изчезваха.

Понечих да отида при Лена, но Ама ме дръпна за ръката.

— Какво? Те си тръгнаха.

— Не всички. Виж…

Беше права. В края на гробищния парцел беше останал един инкубус, облегнат на изронен надгробен камък със статуя на скърбящ ангел. Изглеждаше малко по-голям от мен, може би деветнайсетгодишен, с къса черна коса и същата бледа кожа като на останалите от неговия вид. Но за разлика от другите инкубуси този не беше изчезнал преди изгрева. Докато го наблюдавах, той се премести от сянката на дъба право под ярката сутрешна светлина, затвори очи и повдигна лицето си към слънцето, сякаш то грееше само за него.

Ама грешеше. Не можеше да е един от тях. Стоеше и се печеше на слънце, което беше невъзможно за инкубус.

Какво беше той? И какво правеше тук?

Младежът пристъпи още по-близо и улови погледа ми, все едно беше разбрал, че го наблюдавам. Тогава видях очите му. Не бяха черните очи на инкубус.

Бяха зелени като на чародеец.

Той застана пред Лена с ръце, пъхнати в джобовете на якето си, и леко сведена глава. Не като поклон, но все пак в някакъв странен знак на почит, който изглеждаше дори по-уважителен и искрен. Беше пресякъл невидимата пътека между светлата и тъмната страна на чародейците и с тази демонстрация на истинска южняшка вежливост приличаше на наследник на самия Макон Рейвънуд. Би могъл да му бъде син.

Тази мисъл ме накара да го намразя.

— Съжалявам за загубата ти.

Извади ръката си от джоба си, протегна се, хвана ръката на Лена и постави в отворената й длан малък сребърен предмет като онези, които всички хвърляха върху ковчега на Макон. Лена го стисна в шепата си. Преди да помръдна, раздиращият звук, който не можеше да се сбърка с нищо друго, прозвуча във въздуха и момчето изчезна.

Итън?

Видях как коленете й се препънаха под тежестта на утрото — загубата, бурята, дори това последно раздиране на небето. Докато стигна до нея и успея да я взема в прегръдките си, в някакъв смисъл и тя също изчезна. Понесох я надолу по склона, далеч от Макон и гробището.

Спа свита на кълбо на леглото ми цяло денонощие, без прекъсване. В косата й се бяха вплели две сухи клончета и лицето й все още беше изцапано с кал, но не си отиде у дома, в имението „Рейвънуд“, и никой не я накара да го направи. Дадох й най-старата си, най-мека блуза и я завих с нашия най-дебел разноцветен юрган, но тя не спря да трепери дори насън. Бу легна в краката й, а Ама постоянно идваше на вратата на стаята да проверява как е. Аз се бях настанил в стола до прозореца, онзи, в който никога не сядах, и зяпах в небето. Не можех да отворя прозореца, защото бурята още вилнееше навън.

Докато Лена спеше, ръката й се отпусна и пръстите й се отвориха. От тях изпадна малка птичка, направена от сребро — врабче. Подаръкът от непознатия на погребението на Макон. Опитах се да го взема от ръката й, но точно тогава пръстите й се свиха отново около него.

Два месеца по-късно все още не можех да погледна към птица, без да чуя звука на раздиращо се небе, което се отваря над главата ми.

Четири яйца, четири парчета бекон, кошница със солени бисквити (които по стандарта на Ама бяха приготвени без никакво масло), три вида мармалад и купичка с разбити мед и масло. А от миризмата, която се носеше из кухнята, беше ясно, че старата форма за печене на вафли работи. През последните два месеца Ама готвеше непрекъснато, нощ и ден. Кухненският плот беше отрупан с всевъзможни купи и съдове — сирейки, тенджери със зелен фасул, пържени пилета и разбира се, прочутата й черешова салата, която всъщност беше пудинг с череши, ананас и кока-кола. Надушвах и кокосова торта, портокалови ролца и нещо, което приличаше на пудинг, напоен с бърбън, но знаех, че има и още.