Ками Гарсия: Прелестен мрак

Хванах главата си с ръце.

Итън…

Казвам ти, че можеш да го направиш. Защото нямаш избор, Лена.

Притиснах юмруци към очите си и усетих, че бяха мокри. Вдигнах глава и се загледах в голата крушка на лампата до леглото ми; не мигах, докато не изсуших сълзите си.

Итън, страх ме е.

Тук съм. Никъде няма да ходя.

Не си казахме нищо повече и аз се засуетих несръчно отново с вратовръзката си, но усещах Лена, сякаш беше в ъгъла на стаята ми. Татко го нямаше и къщата ми се струваше празна; чувах само Ама в коридора. Миг по-късно тя стоеше на вратата, стискайки здраво чантата си. Тъмните й очи потърсиха моите, изглеждаше по-висока, въпреки че не стигаше дори до рамото ми. Тя ми беше като баба, каквато никога не бях имал, единствената майка, която ми беше останала. Погледнах към празния стол до прозореца, където преди по-малко от година Ама беше оставила най-хубавия ми костюм, за да го облека в най-черния ден от живота си, после отново извърнах глава към голата крушка на нощната лампа.

Ама протегна ръка и аз й подадох вратовръзката си. Понякога имах чувството, че не само Лена може да чете мислите ми.

Хванах Ама под ръка, докато вървяхме по калния хълм към „Градината на вечния покой“. Небето беше тъмно и дъждът започна, преди да достигнем върха на възвишението. Ама беше облечена с най-официалната си рокля за погребения, с бялата си шапка с широка периферия, която пазеше по-голямата част от лицето й от капките дъжд, с изключение на малко от дантелената й яка, която се подаваше отстрани. Тя беше прикрепена с най-красивата й брошка в знак на уважение към Макон. Бях я видял на роклята й миналия април, когато усещах допира на ръкавиците й за специални поводи на рамото си. Двамата заедно изкачвахме същия този хълм. Този път обаче не бях сигурен кой от нас имаше нужда от подкрепа.

Все още не разбирах защо Макон беше пожелал да бъде погребан в гробището на Гатлин, като се имаше предвид как се отнасяха хората от града към него. Но според бабата на Лена той беше оставил специални инструкции и изрично бе настоял да бъде погребан тук. Още преди години закупил гробен парцел. Роднините на Лена не бяха особено доволни от желанието му, но баба й каза последната дума. Щяха да уважат неговата воля, както би направило всяко добро южняшко семейство.

Лена? Тук съм.

Знам.

Усещах как гласът ми я успокоява, все едно в този миг я прегръщах. Погледнах към хълма, където беше издигната тентата за погребалната служба. Приличаше на всяко друго погребение в Гатлин, което звучеше доста иронично, като се има предвид, че беше погребението на Макон.

Все още не се беше развиделило и почти не различавах формите, които се открояваха на известно разстояние пред мен. Всичките бяха леко уродливи, разкривени. Стари, неравни редици от малки надгробни плочи се издигаха върху гробовете на деца, имаше и огромни семейни крипти, и ронещи се бели обелиски в почит на загинали войници от Конфедерацията, върху които бяха поставени малки месингови кръстове. Дори генерал Джубал А. Ърли, чиято статуя беше една от забележителностите на Гатлин в центъра на малкия градски парк, беше погребан тук. Минахме покрай семейния парцел на няколко по-малко известни членове на фамилията Моултри, който беше тук от толкова време, че нежният ствол на магнолията в края му беше израснал около най-високата надгробна плоча и беше трудно да се различи къде свършва камъкът и къде започва дървото.

Усещаше се и някаква святост. Всички плочи тук носеха белега на нещо свято, на нещо древно, което означаваше, че сме стигнали до най-старата част на гробището. Мама ми беше казвала, че първата дума, гравирана върху старите надгробни камъни, била „свят“. Но щом приближихме до мястото и очите ми свикнаха с тъмнината, вече разбрах накъде ни води чакълестата пътека. Спомних си го в мига, в който преминахме покрай каменната пейка на тревистия склон, обградена от магнолиевите дървета. Спомних си как баща ми седеше на тази пейка, безмълвен, неспособен да помръдне.

Краката ми отказаха да продължат, защото също си бяха спомнили пътя. Само една магнолия делеше последния дом на Макон в „Градината на вечния покой“ от гроба на майка ми.

Виещите се пътеки минават между нас.

Това беше сълзлив ред от още по-сълзливото стихотворение, което бях написал на Лена за Свети Валентин. Но тук, на гробището, то беше вярно. Кой би предположил, че нашите родители — или поне най-близкото до родител, което Лена беше имала — щяха да бъдат съседи в смъртта?