Ками Гарсия: Прелестен мрак

Итън!

Ама присви очи, но преди да успее да направи и крачка, сукубата постави ръка на рамото на белязания инкубус и го стисна почти недоловимо. Внезапно усетих как хватката му се отпусна и кръвта отново се върна в тялото ми. Ама я погледна с благодарност, но жената с дългата коса и още по-дългото палто не й обърна никакво внимание и се скри отново сред другите си родственици.

Инкубусът с ужасния белег се извърна към мен и ми намигна. Схванах посланието дори без думи. Ще се видим в сънищата ти.

Все още едва си поемах дъх, когато белокос господин в старовремски костюм и много тясна вратовръзка пристъпи напред и застана до ковчега. Очите му бяха в ярък контраст с косата му и така приличаше на зловещ герой от старите черно-бели филми.

— Чародеецът на смъртта — прошепна Ама. Мъжът приличаше повече на погребален агент.

Той докосна гладкото черно дърво и гравираната върху капака фигура започна да блести със златиста светлина. Приличаше на древен герб като онези, които можеш да видиш в музей или в замък. Видях дърво с голяма разклонена корона и птица. Под тях имаше слънце и лунен сърп.

— Макон Рейвънуд от Дома Рейвънуд, на Гарвана и на Дъба, на Въздуха и на Земята. Мрак и Светлина.

Мъжът вдигна ръката си и светлината го последва, оставяйки ковчега отново потънал в тъмнина.

— Това Макон ли е? — попитах Ама.

— Светлината е символична. Ковчегът е празен. Не е останало нищо, което да се погребе. Така е със създанията от вида на Макон — пепел при пепелта, прах при праха, също като нас. Само че при тях става много по-бързо.

Чародеецът на смъртта повиши глас отново:

— Кой предава душата му на Отвъдния свят?

Семейството на Лена пристъпи напред.

— Ние — казаха всички в един глас, с изключение на Лена. Тя просто стоеше там, забила поглед в пръстта.

— И ние — приближиха се до ковчега инкубусите.

— Тогава нека да бъде предаден на света отвъд. Redi in pace, ad Ignem Atrum ex quo venisti.

Чародеецът повдигна светлината над главата си и тя засия още по-ярко.

— Върви си в мир, обратно в черния огън, от който си дошъл.

Захвърли светлината във въздуха и над ковчега заваляха искри, които сякаш попиваха в дървото, щом стигнеха до него. Като по даден знак семейството на Лена и инкубусите вдигнаха ръцете си нагоре и сякаш изстреляха малки сребърни предмети, не по-големи от монета, които започнаха да валят върху ковчега на Макон сред жълтите пламъци. Небето вече променяше цвета си — от чернотата на нощта към синевата на изгрева. Опитах се да видя какви бяха предметите, но все още беше прекалено тъмно.

— His dictis, solutus est. С тези думи той е свободен.

Почти ослепяваща светлина избликна от ковчега. Беше толкова ярка, че не виждах Чародееца на смъртта, застанал на няколко метра пред мен, докато гласът му ни пренасяше в друго измерение и ние вече не бяхме сред гробището на Гатлин.

Чичо Макон! Не!

Светлината примигна, сякаш удари мълния, и после изчезна. Всички се озовахме отново в кръга, вперили погледи в купчината пръст и цветята край прясно изкопания гроб. Церемонията беше свършила. Ковчегът беше изчезнал. Леля Дел прегърна закрилнически Рийс и Риан.

Макон си беше отишъл завинаги.

Лена падна на колене в калната трева.

Вратата на гробния парцел на Макон се затръшна зад гърба й, но тя не помръдна. За нея нищо не беше свършило. Никой нямаше да ходи никъде.

Лена?

Почти незабавно дъждът спря — времето все така се подчиняваше на нейните сили като Самородна, най-могъщата дарба в света на чародейците. Тя се изправи на крака.

Лена! Това няма да промени нищо!

Въздухът се изпълни със стотиците евтини бели карамфили, изкуствени цветя и палмови листа, донесени от близките на починалите през последния месец. Всички летяха свободно наоколо, носеха се едно през друго надолу по хълма. И след петдесет години хората в града щяха да говорят за деня, в който вятърът за малко да изкорени всяка магнолия в „Градината на вечния покой“. Вихърът се разбунтува внезапно и яростно шамароса в лицето всички, които стояха там. Ударът беше толкова силен, че се олюляхме, докато се опитвахме да се задържим на крака. Само Лена стоеше непоклатимо, все така изправена, висока, хванала се здраво за надгробния камък до себе си. Косата й се беше освободила от нетипичния за нея кок и се вееше във въздуха около лицето й. Вече не беше цялата мрак и сенки. Беше точно обратното — единствената ярка точка сред бурята, сякаш жълто-златистата светкавица, която разсече небето над нас, излизаше от нейното тяло. Бу Радли, кучето на Макон, заскимтя уплашено с прибрани уши до краката й.