Ками Гарсия - Прелестен мрак

— Гори и сега.

— Странно.

Тя ме погледна спокойно, очите й бяха необичайно тъмни и едновременно с това сияеха с вътрешна светлина. После кимна с глава към тревата.

— Заради мен е.

— Да, определено предизвикваш доста горещи страсти.

— Не се шегувай точно сега. Става по-лошо.

Седнахме един до друг и се загледахме в останките от имението „Грийнбриър“. Но не гледахме точно тях. А силата на огъня.

— Също като майка ми — прозвуча болка в гласа на Лена.

Огънят беше запазената марка на Катаклиста и този на Сарафина беше изгорил всеки сантиметър от полетата в нощта на рождения ден на Лена. Сега самата тя беше започнала да пали огън несъзнателно. Стомахът ми се сви.

— И тревата ще порасне отново.

— Ами ако аз не искам? — каза Лена тихо, замислено, докато пускаше още една шепа овъглена трева да се изсипе между пръстите й.

— Какво?

— Защо трябва да става така?

— Защото животът продължава, Лена. Птиците си летят, пчелите си жужат наоколо. Семената са разпръснати и всичко се ражда наново.

— И после всичко ще изгори отново. Ако си достатъчно голям късметлия да си край мен в този момент.

Нямаше никакъв смисъл да се спори с нея, когато беше в такова настроение. Целият ми живот, прекаран с Ама, която също си имаше своята тъмна страна, ме беше научил на това.

— Понякога наистина става така.

Лена присви колене към гърдите си и отпусна брадичка върху тях. Хвърляше много по-голяма сянка върху тревата, отколкото би трябвало.

— Но все пак съм голям късметлия.

Преместих се напред, докато улових светлината и моята сянка падна върху нейната.

Седяхме така, един до друг, и само сенките ни се докосваха. После слънцето залезе и нашите тъмни двойници, очертани върху земята, се простряха към черните дървета и изчезнаха в здрача. Слушахме песента на цикадите в настъпилата тишина и се опитвахме да не мислим за нищо друго. А после дъждът пак заваля.

През следващите няколко седмици успях да убедя Лена да напусне имението цифром и словом три пъти. Веднъж отидохме на кино с Линк, най-добрия ми приятел от втори клас, но дори пуканките с шоколадови бонбони — нейната запазена марка — не успяха да подобрят настроението й. Втория път ходихме у дома, за да ядем бисквитките с меласа на Ама и да си направим маратон с филми на ужасите — моята версия на идеалната среща. Тази не беше такава. И третият път отидохме на разходка по брега на река Санта, но тя продължи само десетина минута, защото бяхме нападнати от гигантски комари, които бяха решили да ни изядат.

Където и да отидеше Лена, тя просто не искаше да бъде там.

Днес беше различно. Най-накрая беше открила къде се чувства удобно, макар това да беше последното място, което очаквах. Влязох в стаята й и я видях да „лежи“ на тавана, с разперени ръце, мазилката леко се ронеше, косата й беше разпиляна като черно ветрило около нея.

— И откога правиш това?

Бях свикнал вече с чародейските сили на Лена, но след шестнайсетия й рожден ден те май ставаха все по-силни и по-разнообразни, сякаш тя плахо пробваше какво може. С всеки ден Лена чародейката беше все по-непредсказуема и поставяше възможностите си на изпитание, за да провери докъде може да стигне. Желанието й да провери силите си през тези дни ни причиняваше всякакъв вид проблеми. Като онзи път, когато с Линк пътувахме в старата му вярна кола с гордото име Бричката към училище и внезапно зазвуча една от неговите песни, все едно някой я беше пуснал по радиото. Линк беше толкова шокиран, че се заби в предния жив плет на мисис Ашър.

— Без да искам — обясни Лена с леко крива усмивка. — Песента просто не излизаше от главата ми.

Което само по себе си беше странно, защото никоя от песните на Линк не беше толкова хубава, че да не можеш да я прогониш от главата си. Но Линк й повярва и самочувствието му — което и без това беше ужасно дразнещо — направо скочи до небето.

— Какво да направя? Просто действам така на жените. Гласът ми е мек като масло.

Седмица по-късно с Линк вървяхме по коридора и изведнъж Лена дойде при мен и ме прегърна силно точно когато се разнесе звънецът. Помислих си, че най-накрая е решила да се върне в училище. Но всъщност тя изобщо не беше тук. Беше някакъв вид проекция или каквато там беше чародейската дума за това, което можеше да накара гаджето ти да прилича на пълен идиот. Линк реши, че се опитвам да го прегърна, и ме наричаше „любовнико“ в продължение на дни. „Липсваше ми. Това престъпление ли е?“ Лена смяташе, че е било забавно, но все по-често ми се искаше баба й да си поговори с нея и да я вразуми. Не знаех какво се прави със Самородна, която не се чувства добре и върши глупости.