Ками Гарсия: Прелестен мрак

Не се дръж като бебе. Нали ти казах, че съжалявам.

Ти си заплаха, точно като Линк в пети клас, когато изсмука сока от доматите на мама със сламка.

Няма да се повтори, обещавам.

И Линк каза същото.

И повече не го е правил, нали?

Аха. Защото спряхме да отглеждаме домати.

— Слез долу.

— Тук ми харесва повече.

Сграбчих я за ръката. По моята премина ток, но не я пуснах и я издърпах на леглото до мен.

— О, заболя ме — засмя се тя. Можех да видя как рамото й потрепва, макар че беше с гръб към мен. А може би не се смееше, а плачеше, което напоследък се случваше рядко. Почти беше спряла да плаче, но сълзите бяха заменени с нещо друго, по-лошо. С нищо. Нищото е доста заблуждаващо. Нищото не може да се опише, поправи или спре.

Искаш ли да поговорим за това, Лена?

За какво?

Придърпах я към себе си, още по-близо, и отпуснах главата си до нейната. Треперенето намаля и аз продължих да я притискам все по-силно и по-силно. Сякаш все още беше на тавана и аз бях този, за когото тя се крепеше.

Нищо.

Не трябваше да се оплаквам от таваните. Имаше и по-безумни места, на които можехме да бъдем. Като това, на което се намирахме в момента.

— Имам лошо предчувствие.

Потях се, но не можех да избърша лицето си. Ръцете ми бяха нужни, за да се задържа там, където бях.

— Странно — усмихна ми се Лена отвисоко. — Защото моето предчувствие пък е страхотно. — Косата й се вееше от вятъра, но не бях сигурен от точно какъв вятър. — Освен това вече почти стигнахме.

— Даваш си сметка, че това е чиста лудост, нали? Ако мине някое ченге, ще ни арестува веднага или ще ме изпрати да погостувам на татко в „Сини хоризонти“.

— Не е лудост. Романтично е. Двойките идват тук постоянно.

— Когато хората идват на водната кула, те нямат предвид върха на кулата — където щяхме да стигнем след минутка. Само двамата, клатушкащата се желязна стълба на петдесет метра над земята и ясното синьо небе над Каролина.

Опитвах се да не гледам надолу.

Лена ме увещаваше да се изкачим до върха на кулата. Имаше нещо във вълнението в гласа й, което ме убеди да тръгна с нея, сякаш тази толкова тъпа идея можеше да я накара да се почувства като последния път, когато бяхме идвали тук. Усмихната, щастлива, в червен пуловер. Помнех го, защото на странния й гердан с различни талисмани имаше увита нишка червена прежда.

Явно и тя го помнеше. Затова бяхме тук, прилепнали към стълбата, гледайки само нагоре, за да не сведем необмислено погледи към все по-недостъпната земя.

След като стигнахме върха и гледката на околността се ширна пред мен, разбрах, че Лена е била права. Тук беше по-хубаво. Всичко беше толкова далече, че нямаше никакво значение.

Провесих крака през ръба.

— Мама колекционираше снимки на стари водни кули.

— Така ли?

— Както Сестрите събират лъжици. Само че мама предпочиташе водни кули и картички от световните изложения.

— Мислех, че всички водни кули изглеждат по един и същи начин. Като голям бял паяк.

— Някъде в Илинойс има една във формата на бутилка за кетчуп.

Лена се засмя.

— Има и друга, която прилича на малка къща, само че издигната високо над земята.

— Можем да отидем да живеем там. Ще се кача горе и никога повече няма да сляза.

Излегна се по гръб на затоплената бяла метална повърхност.

Предполагам, че в Гатлин кулата би трябвало да прилича на праскова, голяма, стара гатлинска праскова.

Излегнах се до нея.

— Вече има такава, но не е в Гатлин. А в Гафни. Явно са се сетили първи за това.

— Ами пай? Можем да боядисаме цистерната да прилича на някой от пайовете на Ама. На нея ще й хареса.

— Не съм виждал такива. Но на снимките на мама има една във формата на царевичен кочан.

— Все пак най̀ ми харесва къщата.

Лена се загледа в небето. Не се виждаше нито едно облаче.

— Навит съм и на бутилката с кетчуп и царевичния кочан, ако ти ще си там.

Тя се протегна, хвана ме за ръка и останахме така, на ръба на бялата водна кула на Съмървил, загледани към целия окръг Гатлин, който приличаше на малка детска земя, пълна с малки хора играчки. Малка като картоненото село с фигурки, което мама някога слагаше под нашата коледна елха.

Как е възможно толкова малки хора да имат някакви проблеми?

— Хей, донесох ти нещо.

— Какво?

Лена се изправи и ме погледна като дете, очакващо подаръка си за Коледа.

Погледнах през ръба на водната кула.

— Може би трябва да почакаме, сега ми се струва, че има голяма вероятност да се изтърсим долу. А не ми се умира още.