Ками Гарсия: Прелестен мрак

Лена вдигна тетрадката пред лицето си, опитвайки се да се скрие. Емили ни махна съвсем леко, почти срамежливо с ръка. Без да ни досажда, оставяйки ни сами, като по този начин показваше, че не просто е добре възпитана, но и чувствителна . И не беше нужно да съм телепат, за да разбера какво се случваше в главата й.

Няма да ти досаждам, защото уважавам мъката ти, сладка Лена Дюшан. Но винаги, наистина винаги ще съм тук, до теб, както Добрата книга и мама са ме учили.

Емили кимна на Савана и двете се отдалечиха бавно и натъжено, сякаш не те бяха създали само преди няколко месеца нелепата организация „Ангелите спасители на Джаксън“ с единствената цел да изгонят Лена от гимназията.

В известен смисъл това беше още по-лошо. Емъри се затича да ги настигне, но ни видя и забави ход с помръкнал вид, като потропа леко на капака на колата ми. От месеци не ми беше проговарял, но сега ми показваше подкрепата си. Пълни простотии.

— Не го казвай — сви се Лена почти на топка на седалката до мен.

— Можеш ли да повярваш, че не си свали шапката? Майка му направо ще го линчува, когато се прибере у дома. — Изключих двигателя. — Ако си изиграеш картите добре, можеш дори да станеш главна мажоретка, сладка Лена Дюшан.

— Те са… такива…

Беше толкова бясна, че за миг съжалих, че съм се пошегувал с това. Но подобни неща щяха да се случват през целия ден и по-добре да бъде подготвена, преди да тръгне по коридорите на „Джаксън“. Бях изживял прекалено много време като Бедния Итън Уейт, на когото майка му почина миналата година , за да позволя това да се случи и на нея.

— Лицемери? — Знам, чисто подценяване.

— Овце. — Да, точно попадение. — Не искам да ставам мажоретка, нито да седя на масата им. Не искам дори да гледат към мен. Знам, че Ридли ги изманипулира със своите сили, но ако те не бяха организирали онзи купон за рождения ми ден… ако си бях останала вкъщи, както чичо Макон искаше… — Нямаше нужда да довършва изречението. Може би още щеше да е жив.

— Няма как да си сигурна, Лена. Сарафина щеше да намери друг начин да се добере до теб.

— Те ме мразят и така трябва да бъде. — Косата й започна да се къдри и за миг си помислих, че ще се излее порой, както винаги ставаше в такива случаи. Отпусна глава, без да обръща внимание на сълзите, които се изгубваха в полуделите й къдрици. — Някои неща трябва да си останат същите. Нямам нищо общо с тях.

— Няма да ти противореча за това. Никога не си имала нищо общо с тях, а и не мисля, че някога ще имаш.

— Знам, но нещо се промени. Всъщност всичко се промени.

Загледах се през прозореца.

— Не всичко.

Бу Радли гледаше право към мен. Беше се разположил върху избелялата линия, очертаваща границите на мястото за паркиране до нашето, сякаш беше чакал точно този момент. Бу все още следваше Лена навсякъде като добро чародейско куче. Замислих се колко пъти се бях колебал дали не е по-добре да го кача в колата да се повози с мен. Да му спестя малко време и търчане. Отворих вратата подканващо, но Бу не помръдна.

— Добре. Така да бъде.

Протегнах се да затворя вратата, защото знаех, че никога няма да се качи. И тъкмо тогава той скочи в скута ми, смъкна се покрай волана и се озова в ръцете на Лена. Тя зарови лице в козината му и си пое дълбоко дъх, сякаш това мизерно на външен вид куче създаваше някакъв особен въздух, различен от онзи навън.

Двамата се сляха в една вибрираща маса от черна коса и черна козина.

За около минута цялата вселена стана ужасно крехка, сякаш можеше да се разпадне, ако духнех в погрешната посока или дръпнех погрешната нишка.

Знаех какво трябва да направя. Не можех да обясня чувството, което изпитах, но то ме връхлетя със същата мощ, както някога ме завладяваха сънищата ми. Тогава, когато видях Лена за пръв път в кошмарите си. Те бяха толкова истински, че сутрин намирах кал по чаршафите си или пък речна вода нахлуваше в стаята ми. Това чувство беше същото.

Трябваше да знам каква заплаха се задава на хоризонта. Трябваше да съм човекът, който знае в каква посока да поемем. Тя не виждаше ясно пътя си, нито къде се намира точно в този момент, така че оставах аз.

Загубена. Сега Лена беше загубена, а това беше единственото нещо, което не можех да й позволя да бъде.

Запалих двигателя и дадох на заден ход. Бяхме успели да стигнем до паркинга на училището, но нямаше нужда от повече думи. Знаех, че е време да заведа Лена у дома. Бу остана със затворени очи през целия път към „Рейвънуд“.