Ками Гарсия: Прелестен мрак

Признавам си, малко й завиждах. Не й се налагаше да слуша дрънкането на мистър Лий за Войната на „северняшката агресия“ и за тежкото положение на Конфедерацията, нито да седи от страната на „доброто око“ в час по английски (вечната ни учителка, мисис Инглиш, имаше проблем с едното си око). Само аз и Аби Потър седяхме там, така че ние двамата отговаряхме на всички въпроси за „Доктор Джекил и мистър Хайд“. Какво подтиква д-р Джекил да се превърне в мистър Хайд? Толкова ли са различни в крайна сметка? Никой нямаше и най-малка представа за отговора, така че всички в часа по английски, намиращи се от безопасната страна, откъм стъкленото око на мисис Инглиш, просто спяха.

Но гимназията не беше същата без Лена, поне за мен. Затова след два месеца започнах да я умолявам да се върне. Вчера, когато тя ми каза, че ще си помисли за това, й отвърнах, че може да си помисли по пътя към училище.

Стигнах до разклонението на пътя. Това беше нашият стар път, моят и на Лена. Онзи, който ме отведе от път номер 9 към отклонението за имението „Рейвънуд“ в нощта, когато се срещнахме. В нощта, когато осъзнах, че тя е момичето, което сънувах дълго време преди да дойде в Гатлин.

В мига, в който видях отклонението, чух песента. Тя изпълни волвото съвсем естествено, сякаш бях пуснал радиото. Същата песен. Същите думи. Същите, които чувах през последните два месеца — когато си пуснех айпода, зяпах тавана или четях една и съща страница от любимия си комикс „Сребърният сърфист“ отново и отново, без дори да осъзнавам, че го правя.

„Седемнайсет луни“. Беше винаги тук. Опитах се да изтръгна жиците на радиото, но нямаше никакъв смисъл. Сега тя просто звучеше в главата ми вместо от колонките, сякаш някой ми я нашепваше по телепатичен път. Келтска нишка , специално за мен.

Песента изчезна. Знаех прекалено много, за да я пренебрегна, но знаех и как реагира Лена всеки път, когато се опитвах да заговоря за това.

— Това е просто песен — казваше тя с пренебрежение. — Не означава нищо.

— Както „Шестнайсет луни“ не означаваше нищо, така ли? Тя е за нас.

Нямаше значение дали го знаеше или дали беше съгласна с мен. И в двата случая това беше моментът, в който Лена минаваше от защита в нападение и разговорът излизаше извън контрол.

— Искаш да кажеш, че е за мен. Светлина или Мрак? Дали аз ще се превърна в „твоята“ Сарафина? Ако вече си решил, че ще стана Мрак, защо не си го признаеш?

И тук аз казвах нещо глупаво, за да сменя темата. Докато накрая просто се научих да не казвам нищо. Затова не говорехме за песента, която звучеше в главата ми. Както и в нейната.

„Седемнайсет луни“. Не можехме да го избегнем.

Песента беше за Призоваването на Лена, за момента, в който щеше да стане Светлина или Мрак завинаги. Което означаваше само едно: тя не беше Призована. Все още. Златно за „да“, зелено за „не“? Знаех какъв е смисълът на песента — златните очи на тъмните чародейци или зелените на светлите. След нощта на рождения ден на Лена, нейната Шестнайсета луна, се опитвах да се убедя, че всичко е свършило, че няма да бъде Призована, че е някакъв вид изключение. Защо това да не беше възможно, след като всичко друго в нея беше толкова изключително?

Но не беше. „Седемнайсет луни“ беше доказателство. Чувах „Шестнайсет луни“ месеци наред преди рождения ден на Лена, предвестник на наближаващите събития. Сега думите се бяха променили отново и се сблъсквах с друго зловещо пророчество. Изборът трябваше да бъде направен, а Лена не го направи. Песните никога не лъжеха. Поне досега не ни бяха подвеждали.

Не исках да мисля за това. Но докато поемах по дългото нанагорнище, което водеше към портите на имението „Рейвънуд“, дори стържещият звук на гумите по чакъла изглежда повтаряше тази истина, от която не можехме да избягаме. Ако ни предстоеше Седемнайсетата луна, значи всичко е било напразно. Смъртта на Макон е била напразна.

Лена все още трябваше да се Призове към Светлината или към Мрака и да предопредели съдбата си завинаги. За чародейците нямаше връщане назад, те не можеха да сменят страните, след като веднъж изберяха къде да застанат. И когато най-накрая тя направеше своя избор, половината й семейство щеше да умре заради това. Светлите или тъмните чародейци, всички до един; проклятието обещаваше само едната страна на рода й да оцелее. Но в семейство, където свободната воля на поколения чародейци беше пренебрегвана и те бяха Призовавани от Светлината или Мрака на шестнайсетия си рожден ден, без да имат никаква възможност да се противопоставят, как се предполагаше Лена да направи такъв избор?