Кийра Кас - Наследницата

– Така, за срещи си говорехме – каза мама, сядайки замислено на стола си. – Мен лично никога не ме е бивало в стрелбата с лък, но ако има някого с такива способности, би изглеждало добре.

– Мисля, че мога да се справя. О, вече ходихме на конна езда, така че това отпада.

– Да. Готвенето също. – Тя се подсмихна, сякаш не можеше да повярва, че се бях съгласила на такава среща.

– И беше същинско бедствие.

– Е, Кайл и Хенри се справиха чудесно! Фокс също не беше зле.

– Вярно е – поправих се аз и мислите ми се отнесоха към снощното готвене насаме с Хенри, срещата, за която никой не знаеше.

– Миличка, смятам, че вместо да се впускаш в разни нестандартни хрумвания, можеш да пробваш с най-обикновени срещи. Покани момчетата на чай, на разходка в градината. Вечерите винаги са отличен избор; храната винаги е добре дошла. Пък и на масата ще изглеждаш по-добре, отколкото на кон.

Още от самото начало се стараех да избягвам прекалено личните контакти. Но този тип срещи оставяха впечатление за близост, което се харесваше на народа. Може би мама беше права. Пък и ако си подсигурях списък с теми на разговор и въпроси, сигурно нямаше да е толкова страшно.

– Благодаря ти, мамо. Вероятно ще опитам.

– Пак заповядай, миличка. Винаги съм на разположение.

– Знам. – Заиграх се нервно с крайчеца на роклята си. – Извинявай, че се държа остро напоследък.

Тя се пресегна да хване ръката ми.

– Идлин, под голямо напрежение си. С баща ти го разбираме. И сигурно трябва да станеш серийна убийца, за да ни отблъснеш от себе си.

Засмях се.

– Да стана серийна убийца? Само толкова ли е нужно, за да спрете да ме обичате?

– Е… вероятно ще те обичаме дори тогава – намигна ми тя. – А сега върви. Тази седмица те чакат няколко срещи и ти трябва план за действие.

Кимнах и по някаква необяснима причина скочих и се тропнах в скута ѝ за малко.

– Уф! – оплака се тя изпод тежестта ми.

– Обичам те, мамо.

Тя ме прегърна силно.

– И аз те обичам. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Целунах я по бузата и си тръгнах, умислена за предстоящата седмица, но и с надеждата, че все някак ще омиротворя всички. Тези мисли обаче се изпариха веднага щом излязох в коридора и заварих Бадън да ме чака там.

Бадън стана от пейката и прекоси коридора. Обедното слънце се процеждаше през прозорците, стопляйки помещението и обагряйки всичко в бледожълто. Дори тъмната му кожа изглеждаше някак по-светла.

– Преследваш ли ме? – попитах аз с умишлено закачлив тон.

Сериозният поглед в очите му ми даде да разбера, че не е в настроение за шеги.

– Не знаех как иначе да се добера до теб. Трудна си за откриване.

Скръстих ръце.

– Очевидно си ядосан. Защо не ми обясниш какъв е проблемът, за да не си губим времето?

Той направи кисела гримаса, недоволен от предложението ми.

– Искам да си отида.

Почувствах се така, сякаш бях блъснала главата си в тухлена стена с всички сили.

– Моля?

– Снощи ме унизи жестоко. Поканих те на среща, а ти направо ми зашлеви шамар.

Вдигнах ръка.

– Не съм ти отказвала. Ти не ми позволи да стигна дотам.

– Е, щеше ли да приемеш поканата ми? – попита скептично той.

Вдигнах ръце във въздуха и ги пуснах нервно.

– Няма как да знам, защото ти се разфуча и си тръгна.

– Точно ти ли ще ми четеш конско за фучене?

Ахнах. Как смееше?

Приближих се до него, макар че дори напълно изправена, изглеждах като джудже до едрата му фигура.

– Надявам се осъзнаваш, че мога да заповядам да те накажат заради подобно отношение?

– Сега пък ще ме заплашваш? Първо ме отритваш, после ме използваш като развлекателен материал за бюлетина и за капак на всичко ме принуждаваш цяла сутрин да те търся, и то при положение че ми беше обещала да поговорим на закуска.

– Ти си един от двайсет! Затрупана съм с работа! Що за егоцентрик си?

Той ококори очи и посочи с пръст към гърдите си.

– Аз? Егоцентрик?

Опитах да прикрия сърцето си от ударите, решена, че няма да позволя на думите му да ме оскърбят.

– Ще ти кажа само, че беше един от фаворитите ми. Имах намерение да те задържа още дълго време. Семейството ми те харесва, а аз се възхищавах на таланта ти.

– Не ми е нужно одобрението на родителите ти. Беше мила с мен за около час, после изчезна, а сега се държиш така, сякаш нищо не е било. Имам право да си тръгна и имено това възнамерявам да сторя.

– Върви си тогава!

Подминах го и продължих надолу по коридора. Не бях длъжна да търпя такова отношение.