Ема Марс - Хотели.Трета стая

На другия ден, след излъчването на филма, по силата на странно и доста смущаващо съвпадение Луи се прибра малко по-късно от обикновено с тайнствено изражение, което добре познавах. На бузата му се бе появила прословутата дяволита трапчинка. Той извади привързана с лента кутийка и ми я подаде.

– Но... Още нямам рожден ден! Той е чак другата седмица.

– Зная. И изобщо не ми пука. Отвори я!

С мъка развързах възела и повдигнах капака. Вътре блесна кръглият циферблат на часовник. Извадих го и дълго го гледах, занемяла от изненада и вълнение.

– Кога го купи? – промълвих накрая.

– Преди няколко години. Малко след като ти го забеляза.

Значи, още тогава е обръщал внимание на моите желания.

„Ролексът“ от витрината на антикварния магазин „Нативел“, който имах намерение да подаря на Давид, сега цъкаше в шепата на разтрепераната ми ръка.

– И защо... Защо сега?

– Изчаквах най-подходящия момент.

– И смяташ, че е настъпил? – запитах го, взирайки се в усмихнатото му и същевременно сериозно лице.

– Да... Поне така мисля.

Нямаше нужда от обяснения. Чудесно разбирах значението на този подарък: времето бе отминало. „При това не зле“, би казала София.

Дори никак не зле.

Тъгата все още ме навестява от време на време, но сега тя се смесва с радостта, която тече в жилите ми. Така двете емоции се сливат в едно. Аферите, свързани с фамилията Барле, и въобще миналото, не ми оказват никакво влияние. Изцяло съм в сегашното и живея единствено чрез него. В момента пиша редовете, които четете.

Виждате ли как извивам снага върху леглото под ласките на моя мъж? Виждате ли моя оргазъм, докато той впива уста във вагината ми, а след това вкарва в мен своя член? Чувствате ли като мен тръпката, предвестница на бъдещето, мълнията на живота, която преминава през тялото ми, когато той хвърля в него своето семе?

Нашите татуировки Ин и Ян са слети завинаги. Вече са едно цяло. И все пак може би скоро, може би още утре те няма да бъдат сами. Ще се появят и други.

18 юни 2015 година

Двете пълнички крачета са неподвижни. И внезапно се размърдват, колебливи, неуверени, все още неспособни да вървят. Момиченцето тупва на гладкия паркет и писва, а рокличката на цветчета оголва пухкавите му бутчета и се вдига чак до главицата с тъмни букли.

Втурвам се да го вдигна. Моето бебе, моята дъщеричка. Близките и познатите край нас ни гледат с умиление: Арман, Ребека, Албан, Бернстейн, Ева и дори Зерки. До мен София пъчи наедрелия си корем.

– Слава богу, че чакам момче! Момчетата проговарят по-късно, но прохождат още на десет месеца.

– Я стига! – хокам я засмяно аз.

В изискан костюм и жилетка, строен и елегантен както при първата ни среща, облегнат на бастун със сребърна дръжка, Луи ми дава знак, че е мой ред да взема думата. На минаване край мен ме целува по тила, както открай време обича.

– Госпожице Ел – шепне в микрофона Изиам. – Да кажеш няколко думи...

Защото всички са тук в моя чест. Днес е моят рожден ден. По идея на София, колкото приятна, толкова и нелепа, една от стаите в хотел „Шарм“ занапред ще носи моето име. До този момент не е била използвана, а сега е изцяло обновена.

Стаята „Ел Барле“ е на разположение на гостите и без съмнение ще привлече вниманието на множество туристи.

Ето че сега съм равна на прочутите куртизанки, прославени в този хотел. За разлика от тях аз съм жива и за в бъдеще двойките ще се отдават на наслади, мислейки си за мен. Горда съм, макар да не съм сигурна, че съм заслужила подобна чест. Но хайде, стига излишна скромност. В крайна сметка написаното от мен вдъхна пламък в сексуалния живот на милиони читатели!

Франсоа Маршадо ми отправя окуражителна усмивка. Откакто отново ходи, и той не се разделя с бастуна, впрочем подарък от моя мъж. Отдалеч двамата са като събратя по неволя.

Докато приближавам към малкия подиум, издигнат в единия край на стаята, обзаведена в напълно съвременен стил, Луи вдига дъщеричката си, която шава, очевидно все още стресната от падането. Това излъчващо решителност чело, тази нежна упоритост... ми напомнят за мама. Вече пет години, откакто нея я няма. Но моята дъщеря ще познава баща си. За нея той ще бъде винаги тук.

Впрочем, привлечен от моята известност, моят собствен родител се е свързал с Ева в Канада, където навремето е заминал в доброволно изгнание. Искал да ме види. Съжалявал за десетилетията отсъствие и мълчание. Все още не съм отговорила. И не знам дали някога ще го направя. Не се чувствам готова.