Силвия Дей - Кросфайър - цялата поредица

Изпитвах уважение към него заради тези му думи. Подозирах, че и за Стантън важи същото, макар че никога не би си признал. Знаех гледните точки и на двамата, защото се бях борила аз сама да изплатя заема… и загубих. За баща ми това бе въпрос на чест. Майка ми беше отказала да се омъжи за него, но той никога не промени категоричното си решение да ми бъде истински баща, доколкото беше възможно.

Знаех, че няма смисъл да се дразня от стари истории, затова се съсредоточих върху задачата да стигна до работа възможно най-бързо. Нарочно бях избрала да засека времето за краткото разстояние в пиков час в понеделник и бях доволна, когато стигнах до „Кросфайър билдинг“, в която се помещаваше „Уотърс Фийлд & Лийман“, за по-малко от трийсет минути.

Вдигнах глава и обходих с поглед сградата чак до тясната ивица синьо небе отгоре. „Кросфайър“ беше впечатляваща. Приличаше на лъскава кула, покрита със сапфири, която пронизваше облаците. От интервютата, на които бях ходила преди това, знаех, че зад богато украсените въртящи се врати отвътре сградата е също толкова внушителна — подът и стените бяха облицовани с мраморни плочи на златисти жилки, а пропускателните бариери и бюрото на охраната бяха от полиран алуминий.

Извадих новата си служебна карта от вътрешния джоб на спортното си долнище и я показах на двамата охранители със строги черни костюми зад бюрото. Въпреки това ме спряха, очевидно, защото бях облечена неподходящо за мястото, но в крайна сметка ме пуснаха. След като вземех асансьора до двайсетия етаж, щях да съм наясно с приблизителното време, необходимо да стигна от своята врата до тази на офиса. Задачата — изпълнена!

Вървях към асансьорите, когато една стройна, прекрасно облечена брюнетка закачи чантичката си на една от бариерите. Чантата се отвори и по мрамора с весело звънтене се изсипаха монети. Наблюдавах ги как се търкалят във всички посоки, а хората ги избягваха и продължаваха по пътя си, сякаш не забелязали настъпилия хаос. Трепнах, обзета от съчувствие, и се наведох да помогна на жената да събере парите си. Същото направи и един от пазачите.

— Благодаря! — обърна се тя към мен и смутено се усмихна.

Усмихнах се в отговор:

— Няма проблем. И на мен ми се е случвало.

Тъкмо бях приклекнала да вдигна една монета от пет цента, която лежеше до входа, когато засякох чифт луксозни черни обувки, над които падаха крачолите на черен официален панталон. Изчаках секунда мъжът да се отмести от пътя ми и когато не го направи, вдигнах глава да го видя. Шитият по поръчка костюм от три части задейства голяма част от сензорите ми за сексапил, но онова, което правеше гледката истински пир за очите, бе високото стройно и силно тяло в костюма.

И все пак, въпреки цялата разкошна мъжественост, бях сразена едва когато погледът ми се спря на лицето му.

Леле! Просто… леле !

Мъжът се приведе елегантно към мен. Замръзнах, напълно зашеметена от мъжкарското му излъчване.

А после нещо премина във въздуха между нас.

Той отвърна на погледа ми и сякаш се преобрази за миг, като че някакъв щит се отмести от очите му и разкри изгаряща, унищожителна воля, която изсмука дъха ми. Непосилният магнетизъм, който излъчваше, се усили и се превърна в почти осезаемо усещане за трептяща от жизненост и безпощадна сила.

Реагирах инстинктивно — отдръпнах се назад. И тупнах по задник.

Лактите ми пулсираха след острия сблъсък с мраморния под, но аз едва регистрирах болката.

Бях прекалено заета да се взирам, обездвижена от мъжа пред себе си. Черна като катран коса обграждаше поразителното му лице. Чертите му биха накарали всеки скулптор да се разплаче от щастие, а изсечените му устни, ясно очертаният прав нос и наситеносините очи го превръщаха в олицетворение на свирепото съвършенство. Същите тези очи сега бяха леко присвити, макар лицето му да бе застинало в очевидно заучена невъзмутимост.

И ризата, и костюмът му бяха черни, но вратовръзката идеално се съчетаваше с искрящите му ириси. Очите му бяха проницателни и погледът му оценяващо се впи в моя. Пулсът ми се ускори, а устните ми леко се разтвориха, за да поемат бързи глътки въздух. Ухаеше греховно добре. Не беше одеколон. Може би душ гел. Или шампоан. Каквото и да бе, караше устата ми да се пълни със слюнка… както ми въздействаше и самият мъж.

Той протегна ръка към мен, разкривайки златни, инкрустирани с оникси копчета за ръкавели и очевидно много скъп часовник.

Поех си рязко въздух и поставих длан в неговата. Когато пръстите му се свиха около моите, сърцето ми подскочи. Докосването му бе като токов удар, електричеството се стрелна нагоре по ръката ми и косъмчетата по тила ми настръхнаха. В продължение на няколко секунди той не помръдна, а между арогантно очертаните му вежди се вряза бръчка.