Силвия Дей: Кросфайър - цялата поредица

— Имаме кухня, за която повечето ресторантьори биха убили човек. Няма начин да прецакаш яденето в нея!

Макар силно да се съмнявах в това, само махнах с ръка и излязох. Предпочитах да си спестя разговор на тема „готвене“. Слязох с асансьора до първия етаж и се усмихнах на портиера, който ми отвори със замах.

Веднага щом се озовах на улицата, миризмите и звуците на Манхатън ме обгърнаха, приканвайки ме да ги опозная. Предишният ми дом в Сан Диего не бе дори на другия край на страната, а имах чувството, че ги делят цели светове. Два големи метрополиса — единият безкрайно умерен и чувствено ленив, другият — кипящ от живот и трескава енергия. В мечтите си съм си представяла, че живея в някоя от онези сгради без асансьор в Бруклин, но тъй като бях послушна дъщеря, вместо това се оказах в Горен Уест Сайд. Ако Кари не живееше с мен, щях да съм ужасно самотна в просторния разчупен апартамент, чийто месечен наем бе по-висок от сумата, която повечето хора изкарват за година.

Портиерът докосна шапката си за поздрав:

— Добър вечер, госпожице Трамел. Тази вечер ще ви трябва ли такси?

— Не, благодаря ти, Пол — залюлях се на петите на равните си спортни обувки. — Ще повървя.

Той се усмихна:

— По-хладно е от днес следобед. Сигурно ще е приятно.

— Споменаха ми, че ще е добре да се насладя на температурите през юни, преди да е станало адски горещо.

— Наистина добър съвет, госпожице Трамел.

Измъкнах се изпод надвисналата над входа модерна стъклена козирка, която някак успяваше да се съчетае с възрастта на сградата и съседните й, и се насладих на относителния покой на своята обточена с дървета улица, преди да се впусна в суматохата и натоварения трафик на Бродуей. Някой ден в близко бъдеше се надявах да се впиша тук, но засега все още се чувствах като псевдонюйоркчанка. Имах адрес и работа, но все още изпитвах страх от метрото и се затруднявах да си хвана такси. Опитвах се да не се размотавам разсеяно и да зяпам с широко отворени очи, но не беше лесно. Просто имаше толкова много за виждане и преживяване!

Информацията, която подаваха сетивата ми, бе зашеметяваща — миризмата на изгорели газове от ауспусите на колите, смесена с тази на храната от количките по улиците; крясъците на амбулантните търговци, които се сливаха с музиката на импровизиращите изпълнители край тях; будещото страхопочитание разнообразие от лица, стилове и акценти, великолепните архитектурни чудеса… И колите. Божичко, колите! Забързаният поток от движещи се плътно една зад друга коли не приличаше на нищо, което бях виждала където и да било досега.

Винаги имаше по някоя линейка, патрулка или пожарна кола, която се опитваше да раздели потока от жълти таксита с пронизително надути сирени. Гледах с благоговение натоварените догоре камиони за боклук, които умело се промъкваха из тесните еднопосочни улички, и шофьорите от куриерски фирми, които смело се бореха с безумното задръстване, гонейки спешни срокове.

Истинските нюйоркчани преминаваха през всичко това спокойно и уверено, чувствайки се така удобно в любимия град, както в чифт стари обувки. Те не се вглеждаха с романтично удоволствие в парата, излизаща от дупките по пътя и шахтите по тротоарите, дори не мигваха, когато земята под тях вибрираше при преминаване на метрото отдолу, а аз се хилех като идиот и мърдах пръстите на краката си. За мен Ню Йорк бе като току-що започнала любовна история. Изпълваше ме ентусиазъм, от който очите ми блестяха — и си личеше.

Затова наистина трябваше да положа усилия да се контролирам, докато отивах към сградата, където щях да работя. Поне що се отнася до работата, бях получила онова, което желаех. Исках да си изкарвам прехраната в съответствие със собствените си способности, а това означаваше да започна от най-ниското ниво. От утре сутрин щях да съм асистентка на Марк Герити в „Уотърс Фийлд & Лийман“, една от най-добрите рекламни агенции в Съединените щати. Доведеният ми баща, големият финансист Ричард Стантън, се подразни, когато приех работата. Твърдеше, че ако не бях толкова горда, просто можех да се възползвам от връзките му и да постъпя при негов приятел.

— И ти си същият инат като баща си — каза ми. — Цял живот няма да успее да плати студентските ти заеми с полицейската си заплата.

Спорът беше наистина сериозен, а баща ми бе отказал да отстъпи.

— Мътните да ме вземат, ако позволя на друг да плаща за образованието на дъщеря ми! — отсече Виктор Рейъс след предложението на Стантън.