Силвия Дей - Кросфайър - цялата поредица

Не, не й се месеше. Той я търпеше. Глезеше я. Задоволяваше всичките й капризи. И беше позволил манията й по отношение на моята безопасност да достигне напълно неконтролируеми размери.

— Тя трябва да престане да мисли за това. Аз престанах.

— Ти беше невинно дете, Ева. Моника изпитва вина, че не те е защитила. Трябва да проявим толерантност.

— Толерантност?! Та тя дебне всяка моя крачка!

В главата ми цареше хаос. Как беше възможно майка ми да нахлува в личното ми пространство така? Защо го правеше? Това я докарваше до лудост, а заедно с нея и мен.

— Трябва да спре!

— Може да решим проблема съвсем лесно. Вече говорих с Кланси. Той ще те кара, когато имаш нужда да се впуснеш в дебрите на Бруклин. Всичко е уредено. А и за теб ще е много по-удобно.

— Не се опитвай да извъртиш нещата така, все едно е за мое добро!

Очите ми пареха, а гърлото ми гореше от потиснатите сълзи на безсилие. Не можех да понасям начина, по който говореше за Бруклин — все едно беше страна от третия свят.

— Аз съм зряла жена. Сама вземам решения. Така е по закон, по дяволите!

— Недей да ми държиш този тон, Ева. Аз просто се грижа за майка ти. И за теб.

Избутах стола си назад.

— Ти я оставяш да се държи така. Поддържаш болестта й и разболяваш и мен!

— Седни. Трябва да ядеш. Моника се тревожи, че не се храниш здравословно.

— Тя се тревожи за всичко , Ричард. Именно това е проблемът! — Пуснах салфетката си на масата. — Трябва да се връщам на работа.

Обърнах се и се запътих към вратата. Исках да се махна възможно най-бързо. Взех чантата си от секретарката на Стантън и оставих мобилния си телефон на бюрото й. Кланси, който чакаше на рецепцията, ме последва. Знаех, че няма смисъл да се опитвам да го отпратя. Не приемаше нареждания от никой друг, освен от Стантън.

Поехме обратно, а аз кипях на задната седалка. Всъщност можех да мрънкам колкото си искам, но в крайна сметка не бях по-добра от Стантън, защото накрая и аз щях да се предам. Щях да отстъпя и да позволя на майка ми да прави каквото си иска, защото щях да се чувствам ужасно, ако я накарам да страда още след всичко, което бе преживяла досега. Беше толкова емоционална и уязвима и ме обичаше до лудост.

Когато стигнахме „Кросфайър“, настроението ми все още беше ужасно. Кланси си тръгна, а аз застанах на многолюдния тротоар и огледах натоварената улица нагоре и надолу. Търсех павилионче, от което да си купя шоколад, или магазин за мобилни телефони, нуждаех се от нов.

В крайна сметка отидох до съседната улица и си взех шест шоколадови десертчета от дрогерията на ъгъла, след което се върнах в „Кросфайър“. Бях отсъствала приблизително час, но нямаше да използвам допълнителното време, което ми отпусна Марк. Нуждаех се от работа, за да разсея мислите за откаченото си семейство.

Качих се в празния асансьор, скъсах опаковката на едно от шоколадчетата и ожесточено отхапах. Опитах се да изпълня самоналожения си шоколадов план, преди да стигна до двайсетия етаж, но асансьорът спря на четвъртия. Зарадвах се на допълнителното време да се насладя на черния шоколад и карамела върху езика си.

Вратите се плъзнаха встрани и разкриха Гидиън Крос, който разговаряше с други двама господа.

Както обикновено дъхът ми секна при вида му, а това само разпали поутихналото ми раздразнение. Защо ми действаше по този начин? Кога щях да придобия имунитет?

Той хвърли поглед напред и когато ме видя, устните му бавно се извиха в спираща дъха усмивка.

Страхотно! Ама че скапан късмет. Явно бях станала някакво предизвикателство за него. Усмивката на Крос се превърна в гримаса:

— Ще довършим по-късно — измърмори той на спътниците си, без да откъсва поглед от мен. После влезе в асансьора и вдигна ръка, за да им попречи да го последват. Те примигнаха изненадано, погледнаха към мен, после към Крос и после отново към мен.

Излязох от кабината, убедена, че има по-голям шанс да запазя здравия си разум, ако взема следващия асансьор.

— Не бързай толкова, Ева. — Крос ме стисна за лакътя и ме дръпна обратно.

Вратите се затвориха и асансьорът плавно тръгна нагоре.

— Какво правите?! — избухнах аз.

Последното нещо, което ми трябваше след разговора със Стантън, бе още един деспотичен мъжкар, който се опитва да се разпорежда с мен. Крос ме хвана за двете ръце над лактите и се вгледа в лицето ми с живите си сини очи.

— Нещо не е наред. Какъв е проблемът?

Вече познатото електричество затрептя във въздуха помежду ни. Въздействието бе още по-силно заради настроението ми в момента.