Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

Изостави овцете и остави ума си да се понесе нататък — сънливо, на вълнички. Почувства присъствието на други умове, стотици умове, хиляди, оплетени в паяжина, някои сънливи, някои заспали, някои ужасно възбудени и един разкъсан.

Един разкъсан.

Той го отмина бързо, после се опита да го почувства отново, но някак си му убягваше, като другата карта с ябълка в Пелманизъм. През него премина спазъм на възбуда, защото инстинктивно се досещаше кой е това или, най-малкото, знаеше кой му се иска да е, а веднъж като разбереш какво ти се иска да е вярно, инстинктът се оказва много удобен инструмент, който ти дава възможност да си убеден, че е вярно.

Инстинктивно разбираше, че това е Фени и че иска да я намери. Но не можеше. Колкото повече се напрягаше, толкова повече усещаше, че губи странната си нова способност, така че изостави търсенето и остави ума си да се зарее още веднаж.

И пак усети разкъсването.

И пак не можа да го намери. Този път той не беше сигурен, че това, в което инстинктът му усърдно го убеждаваше, че ако вярва, всичко ще е наред, е Фени. Или може би сега беше съвсем друго разкъсване. Усещаше разчленеността, но това беше по-общо чувство, по-дълбоко, не само един ум, може би съвсем не и ум. Беше различно.

Остави ума си да потъва бавно и нашироко в земята — вълнуваща се, ронеща се, потъваща.

Следваше планетата през дните й — носеше се по течението на милионите й пулсове, посипваше се по паяжините на живота й, набъбваше с приливите й, въртеше се с теглото й. Разкъсването винаги се връщаше — тъпа, разчленена, далечна болка.

И сега той летеше над земя, обляна със светлина. Светлината беше времето — приливите й бяха отиващите си дни. Пукнатината, която бе доловил, втората, лежеше в пространството пред него — широка, колкото косъм, изпънат през сънуващия пейзаж на земните дни.

И изведнъж стигна до нея.

Затанцува замаян над ръба й, а земята на сънищата пропадна под краката му — зашеметяваща пропаст към нищото, а той се запремята бясно, стискаше с ноктите си нищото, размахваше ръце в ужасяващото пространство, въртеше се, падаше.

От другата страна на назъбената пропаст имаше друга земя, друго време, един по-стар свят — не откъснат, по-скоро несъединен — две земи. Събуди се.

Студеният вятър духаше трескавата пот избила на челото му. Кошмарът беше изразходван, а също и той. Раменете му се отпуснаха, леко разтри очи с върховете на пръстите си. Най-накрая, освен че беше изморен, му се и спеше. Какво означава всичко това, ако изобщо означава нещо, щеше да мисли утре сутринта — защото сега щеше да легне в леглото и да заспи. В собственото си легло, собствения си сън.

В далечината виждаше къщата си и се чудеше, защо така. Очертаваше се в лунната светлина и той позна доста тъпата й, квадратна форма. Огледа се наоколо и забеляза, че се намира на осемнадесет инча над розовите храсти на един от съседите си, Джон Ейнсуърт. Розите му бяха добре гледани — подкастрени за зимата, привързани за колчета и с окачени етикети — и Артър се чудеше какво прави над тях.

Чудеше се какво го задържа над тях и когато разбра, че нищо не го задържа — тупна тромаво на земята.

Изправи се, изтупа се от праха и закуцука назад към къщи с изкълчен глезен. Съблече се и се търкулна в леглото.

Когато заспа, телефонът зазвъня отново. Звъня в продължение на цели петнадесет минути и го накара да се обърне два пъти. Обаче нямаше никакъв шанс да го събуди.

Когато Артър се събуди се чувстваше чудесно, абсолютно великолепно — освежен, преизпълнен с радост, че си е у дома, пращящ от енергия, дори не изпита разочарование, когато откри, че е средата на февруари.

С почти танцова стъпка отиде до хладилника, намери трите най-малко космати неща в него, сложи ги в чиния и се вгледа в тях съсредоточено в продължение на две минути. Понеже не направиха опит да се раздвижат през това време, той ги обяви за закуска и ги изяде. В стомаха му те ликвидираха една силно заразна болест, която, без да знае, беше хванал в газоотделящите блата на Фларгатон преди няколко дни, която иначе би убила половината население на западното полукълбо, би ослепила другата половина и би довела всички останали до психически смущения и стерилитет, така че Земята тук извади късмет.

Чувстваше се силен, чувстваше се здрав. Разчисти енергично ненужната поща с лопата и погреба котката. Тъкмо когато привършваше с последното, зазвъня телефонът, но той го остави да звъни, тъй като пазеше едноминутно мълчание. Който и да беше, щеше да се обади пак, ако е важно.