Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

В живота си съм виждал много различни места. Мрачни места, където нещо лошо се е случило. Злокобни места, където нещо лошо все още се случва. Но винаги съм мразил слънчевите градове, осеяни с нови жилища с двойни гаражи, боядисани в нюанси на бежово като черупка на яйце, оградени от зелени морави, по които търчат смеещи се деца. В тези градове витаят не по-малко зли духове, отколкото на други места. Просто залъгват окото по-успешно. Повече ми харесва да ходя по места като това, където усещаш мириса на смърт на всеки седми дъх.

Гледам как водите на Горно езеро лежат до града като спящо куче. Баща ми все казваше, че водата кара мъртвите да се чувстват в безопасност. Нищо не ги привлича повече. И нищо не ги скрива по-добре.

Майка ми е включила навигацията, която с нежност нарича Фран, кръстена на един мой чичо с особено добро чувство за ориентация. Монотонният глас на Фран ни води из града и ни дава наставления като на идиоти. Подгответе се да завиете наляво след сто метра. Подгответе се да завиете наляво. Завийте наляво. Тибалт усеща края на пътешествието и се е върнал в клетката си, а аз се пресягам и затварям вратичката. Той ми съска, все едно иска да каже, че и сам е можел да го направи.

Къщата, която сме наели, е сравнително малка, на два етажа, прясно боядисана в червеникаво-кафяво, с тъмносива дограма и кепенци. Седи в подножието на нисък хълм, след който се простира приятен равен участък. Като паркираме в двора, няма съседи, които да ни зяпат зад пердетата или да излязат на верандата да ни помахат. Къщата изглежда уединена и самотна.

– Какво мислиш? – пита майка ми.

– Харесва ми – казвам честно. – Отворено пространство, отдалече може да забележиш, ако нещо идва.

Тя въздъхва. Щеше да се зарадва повече, ако се бях ухилил и бях се втурнал по стълбите на верандата, ако бях отворил вратата и бях изтичал до втория етаж, за да заплюя по-голямата спалня. Правех така, когато се местехме на ново място с татко. Но тогава бях на седем. Няма да позволя на уморените ѝ от пътя очи да ми вменят чувство за вина. Преди да се усетя, пак ще започнем да правим венчета от маргаритки в задния двор и да коронясваме котката за цар на лятното слънцестоене.

Вместо това грабвам клетката на Тибалт и слизам от камиона. Едва след десетина секунди чувам стъпките на майка ми зад мен. Изчаквам я да отключи входната врата и влизаме вътре при миризмата на застоял летен въздух и стара мръсотия от непознати. Намираме се в широка всекидневна, обзаведена с кремав диван и кресло с извити облегалки за ръцете. Има медна холна лампа, която се нуждае от нов абажур, и масичка за кафе от черен махагон. В дъното дървен свод води към кухнята и масата за вечеря.

Поглеждам в сенките на стълбището към втория етаж вдясно от мен, затварям входната врата зад себе си, оставям клетката на котарака на дървения под и отварям вратичката. След секунда чифт зелени очи се измъкват оттам, следвани от черно източено тяло. Това е един номер, на който ме научи баща ми. Или по-точно, на който той сам се научи.

Тогава баща ми имаше работа в Портланд. Ставаше дума за множество жертви при пожар в завод за консерви. Съзнанието му беше заето с мисли за машинарии и неща, чиито устни се разпадат, когато заговорят. Не беше обърнал внимание на къщата, която наехме, а хазяинът, разбира се, не беше споменал, че една жена и нероденото ѝ дете са умрели там, когато мъжът ѝ я блъснал по стълбите. Такива теми често се избягват.

Това им е една от особеностите на призраците. Може да са били нормални, или сравнително нормални, докато още са дишали, но веднъж като умрат, и стават типичните обсесивни маниаци. Това, което им се е случило, им става фикс идея и те се заключват в този най-лош момент като в капан. Нищо друго не съществува в техния свят освен острието на ножа или усещането за ръцете, които ги стискат за гърлото например. Имат навика да ти показват тези моменти, най-често с лична демонстрация. Ако знаеш историята им, не е трудно да предвидиш какво ще направят.

В онзи конкретен ден в Портланд майка ми ми помагаше да кача кашоните в новата си стая. Тогава още ползвахме евтини кашони и валеше; в горната си част повечето бяха станали на каша. Помня, че се смеех колко се намокрихме и как оставяхме локвички във формата на обувки по линолеума в коридора. По топуркащите ни стъпки някой би помислил, че цяло семейство хипогликемични лабрадори се нанася в къщата.

Случи се на третия курс по стълбите. Шляпах с обувки и цапах навсякъде, бях извадил бейзболната си ръкавица от кашона, защото не исках да стане на петна от водата. И тогава го усетих – нещо се плъзна покрай мен надолу по стълбището, като леко се потърка в рамото ми. Нямаше нищо гневно или припряно в това докосване. Не съм казвал на никого, заради това, което се случи после, но чувството бе като майчино докосване, сякаш някой внимателно ме отмества от пътя си. Тогава за момент си помислих, че е била майка ми, която ме гони на шега, и се завъртях към нея с широка усмивка на лицето, точно навреме, за да видя как призракът на една жена се превръща от вятър в мъгла. Сякаш беше увита в чаршаф и косата ѝ беше толкова бледа, че можех да видя лицето ѝ през задната част на главата ѝ. Бях виждал призраци и преди. Като растях с баща ми, това беше редовно като руло „Стефани“ в четвъртък. Но никога не бях виждал някой да блъска майка ми толкова силно, че да я накара да полети във въздуха.