Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

Опитах се да я хвана, но сграбчих само кашона и едно парче мокър картон остана в ръката ми. Тя падна назад, а призракът затрептя триумфално. Успях да видя изражението на майка ми през висящия във въздуха чаршаф. Колкото и да е странно, си спомням, че видях кътните ѝ зъби, докато падаше, и че има две дупки в горните кътници. Това се сещам, като си мисля за този инцидент: гадното, обръщащо стомаха усещане, като видях кариесите на майка ми. Тя се приземи на стълбите по задник и издаде тих звук, нещо като „О!“, после се търкули надолу, докато гърбът ѝ се удари в стената. После не помня нищо. Не помня дори дали останахме в тази къща. Разбира се, баща ми сигурно е ликвидирал призрака – най-вероятно още същия ден – но аз не помня нищо друго от Портланд. Всичко, което знам, е, че след това баща ми започна да използва Тибалт, който тогава беше още малко коте, а майка ми все още накуцва в деня преди буря.

Тибалт гледа към тавана, души стените. Опашката му потрепва от време на време. Следваме го, докато той проверява целия долен етаж. Леко му се изнервям в банята, където, изглежда, забравя, че има работа да върши и вместо това иска да се търкаля по хладните плочки. Щракам с пръсти. Той присвива презрително очи, но става и продължава инспекцията.

На стълбите забавя ход колебливо. Не съм разтревожен. Това, за което следя, е дали ще започне да съска към нищото и дали ще седне тихо да се взира в празнотата. Колебанието не значи нищо. Котките могат да виждат призраците, но нямат предчувствия. Следваме го нагоре по стълбите и по навик хващам ръката на майка ми. Кожената чанта е на рамото ми. Камата е вътре и усещането е успокояващо, моята лична версия на медальона на Сейнт Кристъфър2.

Има три спални и баня с тоалетна на горния етаж, плюс малко таванско помещение, до което се стига по дърпаща се стълба. Мирише на прясна боя, което е добре. Новото е хубаво нещо. Няма шанс нещо мъртво и сантиментално да се е закачило там. Тибалт се завърта в банята и после влиза в една от спалните. Заглежда се в гардероба, чиито шкафчетата висят отворени, и хвърля презрителен поглед на незастланото легло. После сяда и започва да чисти предните си лапи.

– Тук няма нищо. Да си внесем нещата и да я запечатаме.

При споменаването на физически труд мързеливият котарак обръща глава и ръмжи по мой адрес, зелените му светлоотразяващи очи са кръгли като стенни часовници. Пренебрегвам го и се пресягам към надигащата се вратичка на таванското помещение.

– Ау!

Поглеждам надолу. Тибалт се е покачил по мен като по дърво. Сграбчвам го с две ръце за гърба, а той впива четири комплекта нокти в кожата ми. И мърка, скапаното животно.

– Просто си играе, миличък – казва майка ми и внимателно освобождава дрехите ми от всяка лапа. – Ще го сложа обратно в клетката и ще го оставя в една от спалните, докато внесем кашоните. А ти защо не потърсиш тоалетната му в ремаркето?

– Супер – казвам саркастично.

Но все пак уреждам котката с храна, вода и котешка тоалетна в новата спалня на майка ми, преди да пренесем останалите ни вещи в къщата. Отнема ни само два часа. Ние сме експерти в това. Но все пак слънцето вече залязва, когато майка ми привършва с вещерските си занимания в кухнята: вари масла и билки, за да намаже вратите и прозорците, с което фактически поставя преграда пред всичко, което не е било вътре, като пристигнахме. Не знам дали работи, но не мога сто процента да кажа и че не работи. Винаги сме били в безопасност в домовете си. Със сигурност знам обаче, че ще смърди на сандалово дърво и розмарин.

След като къщата е запечатана, паля малък огън в задния двор и с майка ми изгаряме всяка намерена джунджурийка, която може да е имала някакво значение за предишните обитатели: огърлица от лилави мъниста, оставена в едно чекмедже, няколко ръчно ушити кухненски ръкавици и дори една кибритена кутийка, която изглежда твърде запазена. Не искаме някакви призраци да се връщат за нещо забравено. Майка ми натиска с мокър палец челото ми. Усещам мирис на розмарин и сладникаво масло.

– Мамо.

– Знаеш правилата. Всяка нощ през първите три дни.

Тя се усмихва и в светлината от огъня кестенявата ѝ коса изглежда като жарава.

– Ще те пази.

– Ще ми предизвика акне – протестирам аз, но не посягам да се избърша. – Започвам училище след две седмици.

Тя не казва нищо. Само се взира в омазания си с билки палец, сякаш всеки момент ще го притисне между собствените си очи. Но после премигва и го бърше в крачола на дънките си.