Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

Градът мирише на смог и на неща, които гният през лятото. По-голямо свърталище на духове е отколкото си мислех, цял слой кипи под рохкавата пръст: шепот зад смеха на хората или необяснимо движение, което засичаш с крайчеца на окото. Повечето са безобидни – малки тъжни студени петна или тихи стенания в тъмното. Размазани бели сенки, които се появяват само на полароидни снимки. Нямам работа с тях.

Но там някъде има нещо, което ме вълнува дълбоко. Някъде там е това, за което дойдох, това, което е достатъчно силно да изстиска живеца от дишащи гърла. Пак си мисля за нея. Анна. Анна в рокля от кръв. Чудя се какви ли трикове ще се опита да ми приложи. Чудя се дали ще е умна. Дали ще се рее из въздуха? Дали ще се смее, или ще пищи?

Как ще се опита да ме убие?

Какво предпочиташ да бъдеш: троянец или тигър?

Майка ми задава този въпрос, наведена над тигана, докато прави палачинки от царевично брашно. Това е последният ден, в който мога да се запиша в гимназия; учебните занятия започват утре. Знам, че тя искаше да го свършим по-рано, но беше заета да се сприятелява с няколко търговци в централните части на града, с цел да ги накара да рекламират бизнеса ѝ с предсказване на бъдещето и да види дали биха продавали окултните ѝ стоки. Явно някакъв производител на свещи, който живее малко извън града, се е съгласил да ползва някаква смес от масла за направата на продукта си, нещо като свещ и молитва за здраве две в едно. Ще ги продават в магазините из града, а майка ми ще ги доставя по пощата за поръчки по телефона.

– Това пък що за въпрос е? Имаме ли сладко?

– Има от ягоди и нещо, наречено „Саскатуун“, което изглежда като от боровинки.

Правя кисела физиономия.

– Дай от ягоди.

– Живей на ръба. Пробвай „Саскатуун“.

– Животът ми е достатъчно интересен. Та какво казваше за кондоми и тигри?3

Тя слага чиния с палачинки и препечени филийки на масата пред мен, всяка намазана с нещо, което отчаяно се надявам да е сладко от ягоди.

– Дръж се прилично, малкия. Това са талисманите на училищата. Къде искаш да учиш – в „Сър Уинстън Чърчил“ или в „Колеж Уестгейт“? И двете са близо до нас.

Въздъхвам. Няма никакво значение. Ще присъствам в час и ще си взема изпитите, а после ще се прехвърля, както винаги. Тук съм, за да убия Анна. Но трябва да се постарая да изглеждам все едно ми пука, за да е доволна майка ми.

– Татко би искал да съм троянец – казвам тихо и тя се замисля само за секунда над тигана, после изсипва последната палачинка в чинията си.

– Тогава ще те запиша в „Сър Уинстън Чърчил“ – казва тя.

Ама че късмет. Без да искам, избрах това, което звучи по-помпозно. Но, както казах, няма никакво значение. Тук съм за едно-единствено нещо. Нещо, което ми попадна, докато търчах по следите на Стопаджията от Окръг 12.

Дойде – колко очарователно! – по пощата. Името и адресът ми написани на плик, изцапан с кръгче от чаша с кафе, а вътре само едно листче хартия с името „Анна“ на него. Името беше изписано с кръв. Получавам такива следи от много хора от цял свят. Не са много тези, които могат да правят това, което правя аз, но има страшно много хора, които искат да го правя и постоянно ме търсят, разпитват тези, които ме познават, и се мъчат да ми хванат дирята. Местим се често, но лесно мога да бъда открит, ако ме потърсят. Майка ми пуска съобщение в уебсайта, когато се местим, а и винаги казваме на няколко от най-старите приятели на баща ми накъде сме тръгнали. Всеки месец, като по часовник, купчина досиета на призраци минава през въображаемото ми бюро: мейл относно изчезнали хора в Сатанинска църква в Италия, изрезки от вестник за мистериозни жертвоприношения близо до погребална могила на индианците Оджибуе. Вярвам само на няколко източници. Повечето са контакти от баща ми, сега старейшини на тайния завет, който сключили в студентските си години, или учени, изследователи, които е срещал по време на пътешествията си и благодарение на репутацията си. На тях имам доверие, че няма да ме пратят за зелен хайвер. Те си пишат домашното.

Но през годините създадох и някои свои контакти. Като видях разкривените червени букви, надраскани по листчето като следи от нокти по кора на дърво, веднага се сетих, че това трябва да е работа на Руди Бристол. Театралниченето е типично в негов стил. Готическата романтика на пожълтялото късче пергамент. Сякаш се очакваше да повярвам, че призракът сам го е направил. Че Анна сама е издрала името си с кръвта на някой друг и ми го е пратила като визитна картичка с покана за вечеря.