Уилям Блати - Легион

Остана там до обяд, но не видя нищо подозрително. До единадесет на кея не остана никой освен него и напливът спря, но той изчака още един час, надявайки се. Погледна към часовника си, после към лодките, привързани към кея. Нещо го тормозеше. Какво? Помисли си известно време, но не успя да го определи. Прибра Годо и тръгна.

Откри фиш за неправилно паркиране върху предното стъкло на колата си. Издърпа го изпод чистачката и не можа да повярва на очите си. Колата беше немаркиран шевролет, но номерата бяха от окръжната полиция. Смачка фиша в джоба си, отключи колата, влезе в нея и я подкара. Нямаше ясна представа къде отива и зави пред полицейското управление в Джорджтаун. Влезе и приближи до дежурния сержант зад бюрото.

— Кой глобяваше за неправилно паркиране тази сутрин на Тридесет и трета край канала, сержант?

Сержантът вдигна поглед към него.

— Робин Тенес.

— Радвам се, че все още съм жив в такова време и на такова място, където дори и сляпо момиче може да стане полицайка — каза му Киндерман. Подаде му фиша и се отдалечи, поклащайки се.

— Някакви новини за хлапето, лейтенант? — извика сержантът. Все още не беше погледнал фиша.

— Няма новини, няма новини — промърмори Киндерман. — Никакви.

Качи се по стълбите и мина през стаята на дежурните, отклонявайки въпросите на любопитните, докато най-сетне стигна до офиса си. На едната стена бе закачена много подробна карта на северозападната част на града, а другата стена бе покрита от черна дъска. На стената зад бюрото, между двата прозореца с изглед към Капитолия, висеше плакат на Снупи 14 14 Снупи — герой от популярен анимационен филм — Б.пр. , подарък от Томас Кинтри.

Киндерман седна зад бюрото. Все още с шапка и палто, даже не беше разкопчал палтото си. Върху бюрото имаше календар, екземпляр от Новия завет с меки корици и прозрачна пластмасова кутийка с хартиени носни кърпички. Той извади една и си избърса носа, а после погледна снимките, поставени в прозрачните плоскости на кутийката: жена му и дъщеря му. Продължавайки да си бърше носа, обърна кутийката и разкри снимката на тъмнокос свещеник; после Киндерман замръзна на място и прочете надписа: Продължавай да наглеждаш тези доминиканци, лейтенант. Подпис: Деймиън. Погледът на детектива се плъзна по усмивката върху грубото лице, после по белега над лявото око. После внезапно смачка кърпичката в ръка, хвърли я в кошчето и посегна да вдигне телефона, когато Аткинс влезе. Киндерман вдигна поглед към него, докато помощникът му затваряше вратата.

— О, ти ли си… — Остави телефона и скръсти ръце пред себе си, заприличвайки на окръжен Буда. — Толкова скоро?

Аткинс приближи и седна на стола пред бюрото. Свали си баретата и вдигна очи към шапката на Киндерман.

— Не се сърди за дързостта ми — поде той. — Но ти наредих да останеш с мисис Кинтри.

— Дойдоха брат ѝ и сестра ѝ. Няколко души от училището, от университета. Реших, че трябва да се върна.

— Добре си решил, Аткинс. Имам доста работа за теб. — Киндерман изчака, докато Аткинс извади малкия си червен бележник и химикалката си. После продължи: — Първо, свържи се с Франсиз Бери. Той беше главен следовател в отряда за Близнаци преди години. Още работи в отдел Убийства в Сан Франциско. Искам всичко, което има за Убиеца Близнаци . Всичко. Цялото досие.

— Но Близнаци е мъртъв от дванайсет години.

— Така ли? Наистина ли, Аткинс? Нямах представа. Имаш предвид, че всички тези заглавия във вестниците са верни ? И съобщенията по радиото и по телевизията, така ли, Аткинс? Удивително! Наистина! Повален съм на земята.

Аткинс пишеше, а устните му се изкривиха от лека, кисела усмивка. Вратата се открехна и шефът на криминалната лаборатория надникна вътре.

— Престани да висиш на прага, Райън. Влизай — изръмжа му Киндерман.

Райън влезе и затвори вратата.

— Внимавай, Райън — каза Киндерман. — Виж младия Аткинс. Ти стоиш в присъствието на нещо величествено, на един гигант. Не, наистина! Човек трябва да го разпознае веднага. Искаш ли да узнаеш върха в кариерата на Аткинс при нас? Разбира се. Не бива да покриваме звездите. Миналата седмица за деветнадесети път…

— Дванадесети — поправи го Аткинс, вдигайки химикалката, за да наблегне на думите си.

— За дванадесети път той прибра Мишкин, известния злосторник. Престъплението му? Неговото неизменно провинение? Влиза в апартаментите с взлом и размества мебелите. Пренарежда ги. — Киндерман се обърна към Аткинс. — Този път ще го изпратим в лудницата, кълна се.