Уилям Блати - Легион

— Ти не си истински…

— Обади ѝ се. Веднага.

— Ти не си истински ! — крещеше Амфортас. Стана от стола е керамичната фигурка в ръка, тялото му трепереше, болката се издигаше нагоре, разкъсвайки и смазвайки мозъка му, караше го да вика:

— Боже! О, Боже мой! — Тръгна слепешката към дивана, залиташе, ридаеше и когато стаята започна да се върти, той се препъна и падна напред, разбивайки главата си в ръба на масичката за кафе с такава сила, че в нея се отвори кървава рана. Строполи се на пода, а зелено-бялата керамична фигурка, притисната в ръката му, се разби на парченца. За момент кръвта, потекла от слепоочието му, покриваше отломките и боядисваше пръстите му, все още стиснали здраво парчето с надписа. Там пишеше: ВЪЗХИТИТЕЛНА Скоро кръвта го покри. Амфортас прошепна:

— Ан…

Старецът се казваше Пъркинс и беше пациент в откритото отделение. Намериха го в безсъзнание в стая четиристотин, където сестрата, застъпваща на дежурство в шест часа, откри тялото на Кийтинг. Стаята се намираше зад ъгъла, след приемната, и униформеният полицай на пост до стълбите край асансьорите не можеше да я види. Старецът имаше кръв по ръцете си.

— Ще ми отговорите ли? — попита го Киндерман.

Погледът на стареца беше празен. Бяха го настанили на един стол.

— Искам вечеря — измрънка той.

— Само това казва — обясни сестра Лоренцо. Тя беше сестра от откритото отделение. Дежурната сестра от неврологията, която бе открила тялото, стоеше до прозореца, контролирайки ужаса си. Това бе вторият ѝ работен ден в отделението.

— Искам вечеря — повтори безчувствено старецът. Облиза устни през беззъбите си венци.

Киндерман се обърна към сестрата от неврологията, преценявайки напрежението по стегнатите мускули на врата и лицето ѝ. Погледът му се стрелна надолу към табелката с името ѝ.

— Благодаря ви, мис Уудс — каза той. — Можете да си вървите.

Тя си тръгна бързо и затвори вратата след себе си. Киндерман се обърна към мис Лоренцо.

— Бихте ли завела стареца в банята, моля?

Сестра Лоренцо се поколеба за момент, после помогна на стареца да се изправи на крака и го поведе към вратата на банята. Детективът стоеше вътре. Сестрата и старецът спряха на прага, а Киндерман посочи към огледалото на вратата на аптечката над мивката, където с кръв бе надраскано послание.

— Ти ли написа това? — попита детективът. Той хвана главата на стареца и я обърна към огледалото. — Или някой те накара да го напишеш?

— Искам вечеря — разлигави се пациентът.

Киндерман го погледна безизразно, после наведе глава и каза на сестрата:

— Върнете го обратно.

Сестра Лоренцо кимна и помогна на изкуфелия старец да излезе от банята. Киндерман се заслуша в колебливите им стъпки. Когато чу, че вратата се затваря леко, той бавно вдигна глава към надписа върху огледалото. Облиза пресъхналите си устни и прочете посланието.

Киндерман изскочи бързо от банята и намери Аткинс в приемната.

— Ела с мен, Немо — нареди детективът, без да забавя ход, докато минаваше покрай сержанта. Аткинс го последва по петите, докато най-накрая застанаха в изолационната секция, пред вратата на дванадесета килия. Киндерман надзърна през шпионката. Човекът в килията беше буден. Седеше на ръба на леглото в усмирителната си риза и се усмихваше към Киндерман с подигравателен поглед. Устните му се раздвижиха и той сякаш искаше да каже нещо, но Киндерман не го чуваше. Детективът се обърна и попита полицая, застанал на пост пред вратата:

— Откога си тук?

— От полунощ — отговори полицаят.

— Влизал ли е някой в стаята оттогава?

— Само сестрата. Няколко пъти.

— И никой доктор?

— Не. Само сестрата.

Киндерман обмисли това за момент, после се обърна към Аткинс.

— Кажи на Райън, че искам да вземе отпечатъци от всеки член на болничния персонал — нареди той. — Да започне с Темпъл и да продължи с всички, работещи в неврологията и психиатрията. После ще видим. Повикайте още хора за вземането на отпечатъците и после ги сравнете с отпечатъците, снети от местопрестъпленията. Извикайте колкото може повече хора. Искам всичко да стане бързо. Давай, Аткинс. Побързай. И кажи на сестрата да се върне с ключовете.

Киндерман го наблюдаваше как се отдалечава тичешком. Когато сержантът зави зад ъгъла, детективът продължи да се вслушва в стъпките му, сякаш те бяха изчезващия звук на реалността. Заглъхнаха, възцари се тишина, а в душата на Киндерман отново се спусна мрак. Той погледна към крушките на тавана. Имаше три изгорели. Коридорът тънеше в полумрак. Стъпки. Сестрата приближаваше. Изчака. Тя стигна до него ѝ той посочи към вратата на дванадесета килия. Сестрата огледа ключовете с несигурен поглед, после отключи вратата. Влезе. Носът на Сънлайт бе облепен и бинтован, а очите му бяха приковани в очите на Киндерман, не се отделяха от него и не премигваха, докато го следваха до стола. Киндерман седна. Тишината бе гъста и клаустрофобична. Сънлайт седеше съвършено неподвижен, замръзнал образ с широко отворени очи. Приличаше на восъчна фигура в музей. Киндерман вдигна поглед към провесената от тавана крушка. Тя премигваше. Сега не се клатеше. Чу кикот.