Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

— Не съм убил никого.

— Чудовище.

Гевин осъзна, че мъжът държи ножа за писма, който беше оставил онази вечер в банята. Рейнолдс пристъпи към него: несъмнено смяташе да го използва. Гевин се отдръпна и страхът му явно окуражи стареца.

— Беше ли забравил какво е усещането да си от плът и кръв?

Човекът се беше побъркал.

— Виж… дойдох просто да поговорим.

— Дойде, за да ме убиеш. Мога да те изоблича… затова дойде да ме убиеш.

— Знаеш ли изобщо кой съм? — попита Гевин.

Рейнолдс се подсмихна.

— Не си онова педерастче. Изглеждаш като него, но не си.

— За бога… Аз съм Гевин… Гевин.

Искаше да му обясни всичко, преди мъжът да го е заколил, но не намираше подходящите думи.

— Гевин, сети ли се? — беше единственото, което успя да каже.

Рейнолдс се поколеба за момент, като се взираше в лицето му.

— Потиш се — рече той и опасните искри в очите му изчезнаха.

Гевин успя само да кимне, устата му беше пресъхнала.

— Виждам, че се потиш.

Рейнолдс свали ножа.

— Тя не може да се поти. Никога не е можела и никога няма да може. Ти си момчето. Не си статуята. Момчето.

Лицето му се отпусна и кожата му увисна като празен мях.

— Трябва да ми помогнеш — каза Гевин с дрезгав глас. — Трябва да ми обясниш какво става.

— Искаш обяснение? Добре, може би ще намериш такова.

Рейнолдс го поведе към всекидневната. Завесите бяха спуснати и вътре цареше сумрак, но въпреки това Гевин видя, че всички антики са счупени непоправимо. Частите от керамични съдове бяха строшени на по-малки парчета, а те от своя страна бяха стрити на прах. Каменните барелефи бяха разрушени, от надгробната плоча на Флавиний Знаменосеца беше останала купчина чакъл.

— Кой ги изпочупи?

— Аз — отговори мъжът.

— Защо?

Рейнолдс прекоси бавно осеяния с руини под и надникна към улицата през една пролука в кадифените завеси.

— Тя ще се върне, да знаеш — рече той, като не обърна внимание на въпроса.

Гевин настоя:

— Защо изпочупи всичко?

— Това е болест — отговори Рейнолдс. — Нуждата да живееш в миналото.

Той се извърна от прозореца.

— Откраднах повечето неща в продължение на много години. Поставиха ме на доверен пост, а аз злоупотребих с него.

Мъжът подритна една по-едра отломка; вдигна се прах.

— Флавиний е живял и е умрял. Това е всичко, което трябва да знаем. Да знаем името му, не означава нищо или почти нищо. Не го прави отново реален: той е мъртъв и щастлив.

— А статуята в банята?

Рейнолдс спря да диша за момент, явно си представи изрисуваното лице.

— Помисли ме за нея, нали? Когато отвори вратата.

— Да. Помислих, че е завършила делото си.

— Имитацията.

Той кимна.

— Доколкото съм запознат с природата ѝ, тя прави точно това: имитира.

— Къде я намери?

— Близо до Карлайл. Надзиравах разкопките там. Открихме я в обществената баня — статуя на свит на кълбо човек до останките на възрастен мъж. Беше загадка. Мъртвец и статуя, лежащи един до друг в банята. Не ме питай какво ме привлече към нея, защото не знам. Навярно е завладяла съзнанието ми с волята си. Откраднах я и я донесох тук.

— И започна да я храниш?

Рейнолдс се вцепени.

— По-добре не питай.

— Питам . Започна ли да я храниш?

— Да.

— И ти трябваше кръвта ми, нали? Затова ме доведе тук — да ме убиеш и да я окъпеш в кръвта ми…

Гевин си спомни как съществото беше удряло с юмруци по стените на ваната, гладно за кръв и ядосано — като дете, което блъска по решетките на детското си креватче. А той е бил жертвеното агне.

— Защо нападна теб, а мен не? Защо не изскочи от ваната, за да се нахрани с кръвта ми?

Рейнолдс избърса уста с опакото на дланта си.

— Защото видя лицето ти, разбира се.

„Разбира се: видяла е лицето ми и го е поискала, а не би могла да открадне лицето на мъртвец, затова ме е пуснала да си отида.“ Рационалността на действията ѝ беше поразителна и сега, когато ги беше разгадал, Гевин изпита част от страстта на Рейнолдс да разплита мистерии.

— Мъжът в банята. Онзи, който си намерил…

— Да?

— Той е спрял да я храни, нали?

— Навярно затова тялото му е останало затворено там. Никой не е разбрал, че е загинал в борба със същество, което му е отнемало живота.

Картината беше почти пълна, оставаше да намери отговор на яростта си.

Този мъж едва не го бе убил, за да нахрани статуята. Гевин усети, че яростта му го завладява. Сграбчи Рейнолдс за ризата и кожата под нея и го разтърси. Това, което изтрака, костите му ли бяха, или зъбите?