Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

— Лицето ѝ вече изглежда почти като моето. — Той впи поглед в кървясалите очи на мъжа. — Какво ще се случи, когато промяната завърши?

— Не знам.

— Кажи ми най-лошото. Кажи ми!

— Мога само да предполагам — отговори Рейнолдс.

— Предположи тогава!

— Когато физическата прилика стане пълна, навярно ще открадне единственото, което не може да копира — душата ти.

Рейнолдс не се страхуваше от него. Гласът му беше омекнал, сякаш говореше на обречен човек. Дори се усмихна.

— Лайнар!

Гевин придърпа лицето му още по-близо до своето. По бузата на стареца полепнаха бели пръски слюнка.

— Не ти пука! Не даваш пет пари за мен, нали?

Той го удари по лицето, после пак и пак, и пак, докато не се задъха.

Старецът понесе побоя мълчаливо, като след всеки удар избърсваше кръвта от подутите си очи и после обръщаше отново лице към Гевин. Накрая ударите секнаха.

Рейнолдс, вече на колене, изплю един счупен зъб.

— Заслужих си го — промърмори той.

— Как да я спра?

Рейнолдс поклати глава.

— Няма как — прошепна той и го хвана за ръката. — Моля те. — После разтвори юмрука на Гевин и целуна линиите върху дланта му.

Гевин заряза Рейнолдс сред руините в апартамента му и излезе на улицата. От разговора със стареца не беше научил почти нищо, за което да не се е досетил и сам. Оставаше му само едно — да намери звяра, който му бе откраднал красотата, и да го надвие. Ако не успееше, поне щеше да е направил опит да защити единственото, което има — прекрасното си лице. Приказките за души и човечност не означаваха нищо за Гевин, Той си искаше лицето.

Тръгна през Кенсингтън с необичайна решителност. Достатъчно години е бил жертва на обстоятелствата. Щеше да оправи нещата или да загине, докато се опитва.

Рейнолдс дръпна завесата на прозореца, за да гледа как се спуска вечерта над градския пейзаж. Нямаше да преживее нощта, нито да се разхожда отново из града. Без да въздиша, той пусна пердето и взе късия меч. Опря върха на острието в гърдите си.

— Хайде — каза Рейнолдс на себе си и на меча, после натисна дръжката. Върхът влезе в тялото му не повече от сантиметър, но болката беше ужасна: разбра, че ще припадне, преди да е свършил работата и наполовина. Затова отиде до стената, подпря дръжката на нея и се отпусна върху острието с цялата си тежест. Това свърши работа. Не беше сигурен дали мечът го е пронизал докрай, но със сигурност щеше да умре от загуба на кръв. За всеки случай се завъртя и се просна на пода, но вместо да падне върху дръжката, се строполи на една страна. Ударът го накара да усети още по-ясно твърдото, неумолимо присъствие на меча в тялото си.

Отне му повече от десет минути да умре, но болката не му попречи да изпита задоволство. Беше водил недостоен в много отношения живот, но след петдесет и седем позорни години умираше по начин, който не би засрамил и любимия му Флавиний.

В последните му мигове заваля и шумът по покрива го накара да повярва, че Бог погребва сградата, запечатвайки го вътре завинаги. Дойде финалният миг, а с него и прекрасна самозаблуда: ръка, носеща светлина, и гласове, проникващи през стената — духове от бъдещето, дошли да изровят неговото минало. Рейнолдс се усмихна и се накани да ги попита коя година е, после осъзна, че е мъртъв.

Съществото избягваше Гевин много по-успешно, отколкото той него. Изминаха три дни, без преследвачът му да го зърне или да разбере къде се крие.

Но присъствието му — винаги близко, но никога видимо — беше неоспоримо. В един бар някой му каза „Видях те снощи на «Еджуеър Роуд»“, а той изобщо не беше стъпвал там, друг го попита „Как прекара с онзи арабин?“, а трети — „Вече не поздравяваш ли приятелите си?“.

И, ей богу, скоро усещането започна да му харесва. Нещастието отстъпи място на удоволствие, каквото не беше изпитвал от двегодишна възраст — удоволствието да си свободен.

И какво, ако някой се преструва на него, като избягва закона, като се отнася пренебрежително към приятелите му (какви приятели? пиявици) и живее живота му вместо него? Гевин можеше да спи и същевременно да знае, че е буден някъде в нощта и обожаван. Постепенно започна да вижда в създанието не чудовище, което го тероризира, а свой инструмент. То присъстваше в обществото вместо него, беше истинският Гевин, а той — негова сянка.

Събуди се.

Беше четири и петнадесет следобед и воят на уличния трафик под прозореца му беше силен. Сумрачната стая; многократно вдишваният и издишван въздух. Беше минало повече от седмица, откакто бе оставил Рейнолдс сред отломките, и през това време беше дръзнал да напусне новата си квартира (малка спалня, кухничка и баня) само три пъти. Сега сънят беше по-важен за него от храната и упражненията. Имаше достатъчно наркотици, за да се чувства щастлив, когато не можеше да заспи (а това му се случваше рядко), и беше започнал да харесва застоялия въздух, свободно влизащата през голия прозорец светлина и усещането за света отвън, към който вече не принадлежеше.