Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

Обзет от отчаяние и разкъсван от съмнения, Гевин отиде в болницата, за да му видят лицето, и прекара три часа и половина в компанията на десетки други пострадали, преди да го приемат.

Докторът веднага му стана антипатичен. Вече било безсмислено да се правят шевове, вредата била нанесена. Раната щяла да бъде почистена и превързана, но грозният белег бил неизбежен. Защо не е дошъл снощи, когато се е случило, попита го сестрата. Той сви рамене. Какво им пукаше? Изкуственото състрадание не му помагаше ни на йота.

Когато зави зад ъгъла на улицата, на която живееше, видя колите пред къщата, сините светлини и тълпата одумващи го щастливо съседи. С досегашния му живот беше свършено. Дрехите, гребените, парфюмите и писмата му вече бяха в ръцете на полицаите, които сигурно ровичкаха в тях с усърдието на маймуни, търсещи въшка. Гевин беше виждал колко усърдни могат да бъдат тези копелета, когато поискат, и как могат да унищожат една личност. Раз-прас — могат да те съсипят за отрицателно време и да те направят на нищо.

Нищо не можеше да направи. Сега животът му беше техен — да му се присмиват и да го плюят, а може би и да изпитат един-два нервни момента, докато разглеждат снимките му и се чудят дали и самите те не са прекарали някоя разюздана нощ с това момче.

Нека задържат всичко. Много им здраве. Отсега нататък Гевин щеше да живее извън закона, защото законите защитават личната собственост, а той вече не разполагаше с такава. Те щяха да му вземат всичко — вече нямаше дом, нямаше нищо, което да нарече свое. Дори страх нямаше, колкото и да е странно.

Обърна гръб на улицата и на къщата, в която бе живял четири години, и изпита нещо близко до облекчение; почувства се щастлив, че са му отнели окаяния живот, който бе водил.

Два часа по-късно, на няколко километра оттам, Гевин се спря, за да провери съдържанието на джобовете си. Носеше кредитна карта, почти сто лири в брой, малка колекция от снимки — няколко на родителите и сестра си, но предимно свои, — часовник, пръстен и златен синджир на врата си. Щеше да е опасно да използва картата, сигурно вече бяха предупредили банката. Най-добре да заложи пръстена и синджира и после да замине на север. В Абърдийн имаше приятели, които щяха да го скрият временно.

Но първо — Рейнолдс.

Отне му час да намери дома на Кен Рейнолдс. Не беше ял от почти двадесет и четири часа и стомахът му изкъркори, докато стоеше пред сградата. Каза му да кротува и се вмъкна вътре. Интериорът не изглеждаше толкова впечатляващ на дневна светлина. Килимът на стълбището беше износен, а боята на перилата — изтъркана.

Качи се на третия етаж, без да бърза, и потропа на вратата на Рейнолдс.

Никой не му отвори, не чу и шум от движение във вътрешността на апартамента. Рейнолдс, разбира се, му беше казал да не се връща: „Няма да съм тук“. Беше ли предвидил последствията от освобождаването на онова чудо?

Гевин почука отново и този път чу някой да диша от другата страна на вратата.

— Рейнолдс — каза той, като се притисна към нея. — Чувам те.

Думите му останаха без отговор, но вътре имаше някого, беше сигурен в това. Гевин удари с длан вратата.

— Хайде, отвори. Отваряй, копеле!

Изминаха няколко секунди и един приглушен глас каза: „Върви си“.

— Искам да поговорим.

— Махай се, казах ти. Върви си. Нямам какво да ти кажа.

— Дължиш ми обяснение, за бога. Ако не отвориш шибаната врата, ще извикам някого, който да го направи вместо теб.

Беше блъф, но Рейнолдс отговори:

— Не! Чакай. Чакай.

В ключалката се превъртя ключ и вратата се открехна. От тъмнината в апартамента надникна покрито със струпеи лице. Беше Рейнолдс, само че небръснат и с измъчен вид. Миришеше на пот дори през тясната пролука и беше облечен в изцапана риза и пристегнат с плетен колан панталон.

— Не мога да ти помогна. Върви си.

— Изслушай ме само. — Гевин натисна вратата и мъжът се оказа прекалено изтощен или твърде пиян, за да му попречи да влезе. Той залитна назад и отстъпи в тъмния коридор.

— Какво става тук, по дяволите?

Апартаментът миришеше на развалена храна. Въздухът направо смърдеше.

Рейнолдс го остави да затвори вратата и извади нож от мръсния си панталон.

— Не се опитвай да ме измамиш. Знам какво си направил. Много хубаво. Много умно.

— За убийствата ли говориш? Не бях аз.

Рейнолдс размаха заплашително ножа.

— Колко кръвопролития бяха нужни? — попита той със сълзи в очите. — Шест? Десет?